Звярът

— Здравейте, момчета — каза тихичко, след като се увери, че е затворила добре вратата. — Сега той спи, но съм сигурна, че няма да има нищо против да го събудите.

— Не дойдохме за него — каза Рот ниско.

Мери го погледна и веждите й подскочиха.

— О.

Господи, да не беше сбъркала някъде? Трудно бе да прецени, като се имаше предвид, че кралят им, с тъмните си очила, винаги изглеждаше бесен.

Убийствено бесен.

Мери преглътна мъчително и заекна:

— Аз, ъъ…

— Благодаря ти, Мери — каза кралят, пристъпвайки напред заедно с Джордж, своето куче водач. — Благодаря ти, задето спаси живота на брат ни.

За миг Мери остана напълно слисана. А после кралят я притегли в крепка прегръдка.

Когато Рот се отдръпна, на рамото й висеше нещо.

Меч?

— Почакайте, какво е това? — Тя се сепна. — Защо е това… О, господи…

Оръжието беше изработено от пищно украсено злато, от дръжката до ножницата, и навсякъде по него блещукаха скъпоценни камъни, бели и червени. Аленият шарф, на който висеше, също беше пищно украсен със скъпоценни камъни и благороден метал. Изглеждаше много стар. Стар… и безценен.

— Рот, не мога да го приема… то е твърде много…

— Ти направи неоценима услуга на престола — обяви кралят. — Спасявайки живота на воин от личната ми охрана, ти си спечели най-висока кралска почит… И в бъдеще можеш да поискаш от мен да сторя нещо за теб, което да се равнява по стойност на твоето дело.

Мери заклати глава.

— Това не е необходимо. Наистина. Не е нужно.

И изведнъж се почувства ужасно. Наистина ужасно. Защото не беше спасила Рейдж заради тези прекрасни мъже, които толкова го обичаха. Не го беше направила и заради себе си.

Господи, защо… защо този миг трябваше да бъде заразен с драмата около Бити?

Мери посегна да свали меча.

— Наистина, не мога…

Един по един братята се приближиха до нея, прегръщайки я с всички сили, притискайки я, докато гръбнакът й се изви и тя не можеше да диша. Някои от тях прошепваха думи, които отекваха в нея, не просто заради онова, което казваха, но и заради уважението и почитта, с които бяха пропити дълбоките им гласове. Други просто се прокашляха, така, както правят мъжете, когато се мъчат да останат силни и овладени пред лицето на силни чувства. Ето го и Джон Матю, онзи, с когото бе започнала това невероятно пътуване, онзи, който бе поставил началото на всичко, обаждайки се на телефона за превенция на самоубийства, където тя работеше като доброволка.

Вишъс се приближи предпоследен и докато я прегръщаше, Мери усети дъх на тютюн, кожени дрехи и барут.

— Задължени сме ти — заяви той кратко. — Завинаги.

Мери си избърса очите и отново поклати глава.

— Приписвате ми прекалено голяма заслуга.

— Ни най-малко. — Той докосна бузата й с облечената си в ръкавица ръка. Докато се взираше в нея, в диамантените му очи, греещи насред суровото татуирано лице, имаше нещо толкова близо до нежност, колкото Мери беше виждала някога в тях. — Ти знаеше какво да направиш…