Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Непрестанно интересуващият се от действията на Феодора Бояновски не закъсня и този път да се намери зад един ъгъл на същата улица и незабелязано от нея да следи какво ще прави по-нататък.
Побеснялата се отправи към Потемкиновата врата, намираща се на края на града. Тя постоянно подскачаше и тананикаше нещо неразбрано.
„Отмъстих за всичките си страдания в Сибир, а също и за мъките на майка си — помисли си Бояновски. — Сега искам да зная как ще свърши. Страхувам се да не оздравее отново, затова ще се помъча колкото е възможно по-скоро да дойде краят.“
Като излезе вън от града, Феодора стигна до един плет, до който тя намери едно дете.
Бояновски следваше неотстъпно бягащата Феодора.
— Виждате ли онази жена? — обърна се той към една група селяни.
— Да — отвърна един от тях.
— Чини ми се, че клетата има нужда да й се помогне. Много по-лошо — тя е бясна! Предпазете онова дете да не бъде ухапано от нея, защото положението му ще стане много опасно.
— Това не може да бъде! Детето е моят Осип — каза уплашен един от селяните.
В същата минута Феодора се доближи до плета, до който стоеше момченцето, и като протегна ръце, помъчи се да улови детето.
Като видя опасността, която застрашаваше детето му, бащата тутакси изтича към къщата си и не след дълго се върна с пушка в ръка.
— Мога ли да я убия? — попита той.
— Ако не сторите друго, то предпазете детето — каза Бояновски. — Побързайте, защото може да стане късно.
Селянинът се прицели и гръмна.
Бояновски се сепна. Сега дойде краят на отмъщението.
Феодора отпусна ръце от плета и падна на земята. След малко тя се търкаляше в собствената си кръв.
Бояновски се приближи до нея и коленичи. Феодора отвори очи. Никаква следа от бяс не се забелязваше вече по нея.
— Познаваш ли ме? — попита Бояновски.
Феодора поклати глава утвърдително.
— Да, това съм аз, твоят нещастен мъж. Чуй сега: аз съм докторът, който те лекува. Аз съм същият, който ти присади зараза от бясно куче, аз съм същият, който стана причина да те застрелят.
Феодора се помъчи да стане и да извика за помощ, но силите й я изоставиха и тя отново падна изнемощяла.
— Милост — простена тя след малко. — Аз се разкайвам… Бояновски остана като поразен: той се чудеше, че тя се разкайва. И понеже това бе така, той не трябваше да й отмъщава.
— Късно е, много късно — каза Бояновски.
— Късно ли е вече? — простена умиращата. — Нима ще умра? Аз искам да живея още — каза Феодора, като го улови за ръката и го молеше да й прости.
— Е, добре, аз ти прощавам за всичко — отвърна Бояновски. — И Бог дано ти прости!
— Прости ми — тихо прошепна Феодора, мъчейки се да стане, за да каже още нещо, но силите й съвсем я напуснаха й тя падна на земята.
„Мъртва — прошепна Бояновски, като коленичи до нея. — Боже мой, сега съзнавам, че грозно си отмъстих! Наистина тя беше голяма престъпница, но кой ли е безгрешен на този свят?“
Селяните се приближиха до Бояновски и му предложиха да я погребат в близките гробища. Той се съгласи и не след дълго Феодора почиваше в изкопания гроб. Една кратка молитва и няколко лопати пръст бяха последните почести, отдадени на Феодора. Един човек, коленичил до гроба, прекара цялата нощ в молитва за успокоение на нейната душа. Това бе Бояновски.
На разсъмване той стана и с бавен вървеж тръгна към шумния град.
„Целият град е пълен с големи престъпления и тежки грехове! Петербург не е нищо друго освен гнездо на всевъзможни грехове.“
Неспирно мислеше за онази, която бе тъй хубава и в същото време тъй развратна.
Владимир прекара цял ден в стаята си. Той много се страхуваше, че по време на неговия арест можете да бъде убит императорът. След дълги размисли намери единствения изход в бягството. С всички сили започна да кърти вратата. Мисълта за спасяването на императора нито за миг не то напускаше. Употребил големи усилия, най-после Владимир успя да разбие вратата и веднага изтича гологлав навън.
На разсъмване стигна до брега на Нева. Оттам се отправи за императорския дворец. Постоянно се обръщаше по пътя, защото се страхуваше да не го види някой от нихилистите.
„Сега да бързам при баща си“ — каза си Владимир и се отправи към двореца на великия княз.
CX. ГИБЕЛНАТА РАЗХОДКА
Александър II се оглеждаше в окаченото в приемната му зала огледало.
Това огледало бе останало още от времето на Екатерина.
Днес императорът не беше доволен от вида си.
„Косата ми е вече побеляла — помисли си той. — Чудно ли е, че това е станало през миналата нощ? Непрестанният страх за живота ми и грижите да го пазя са причина за преждевременното ми остаряване. Важното е, че аз постигнах целта, която преследвах: народът иска конституция и ще я има. Ще се погрижа да въведа законите, които съществуват в културните страни. Защо да не направя това?“