Мусаши

— Ет-т-о н-на-т-т-там — и посочи.

— Какво ще рече „натам“?

— Ба-ба-бакурочо.

— Я, че това е на цели часове път. Как стигна чак дотук?

— Дойдох да свърша една работа. Загубих се.

— И кога стана това?

— Тръгнах от Бакурочо вчера.

— И се скиташ цял ден и цяла нощ?

Йори поклати леко глава, но не каза нищо.

— Че това е ужасно! — възкликна Оцу. — Кажи ми, къде си искал да отидеш?

Сега малко по-спокойно, момчето на мига отвърна, сякаш е очаквало въпроса:

— В дома на господаря на Таджима, Ягю Муненори.

След като опипа под своето оби, той стисна измачканото писмо и гордо го размаха пред лицето си. Приближи го до очите си и заяви:

— За Кимура Сукекуро е. Трябва да го предам и да изчакам за отговор.

Оцу видя, че Йори смята своето поръчение за много важно и е готов с живота си да брани писмото, което носи. Момчето от своя страна бе решено на никого да не показва писмото, преди да е стигнало местоназначението. Никой от двамата така и не схвана иронията на сегашното положение — една пропусната възможност, събитие, по-рядко от срещата през двата бряга на Небесната река на Пастирчето и Девойката с вретеното.

Оцу се обърна към Хього и каза:

— Той явно носи писмо за Сукекуро.

— Отклонил се е в неправилната посока, а? За щастие не е много далеч. — Хього повика Йори при себе си и му обясни как да стигне. — Върви покрай тази река до първия кръстопът, после наляво и нагоре по хълма. Като стигнеш едно място, където се събират три пътя, ще видиш по-настрани вдясно два големи бора. Къщата е наляво, от другата страна на пътя.

— И внимавай пак да не те омагьоса някоя лисица — додаде Оцу.

Йори си бе върнал самообладанието.

— Благодаря — извика той в отговор, вече затичал се покрай реката. Щом стигна кръстопътя, се обърна и високо попита:

— Тук наляво ли?

— Точно така — отвърна Хього. — Пътят е тъмен — внимавай. — Двамата с Оцу останаха още минута-две да гледат от моста. — Какво странно дете — отбеляза той.

— Да, но ми се вижда доста умно.

Мислено Оцу го сравняваше с Джотаро, който, когато го видя за последен път, бе само малко по-едър от Йори. Трябва, помисли си, той сега да е на седемнадесет. Запита се какъв ли е станал на вид и я прободе неизбежният копнеж по Мусаши. Толкова години минаха, откакто няма вест от него! Макар и свикнала сега да живее със страданието, което любовта носи, тя се осмеляваше да се надява, че сега, когато напуска Едо, може да се окаже по-близо до него и дори може някъде по пътя да го срещне.

— Хайде да тръгваме — подкани живо Хього колкото нея, толкова самия себе си. — Тази вечер не можеше иначе, но утре ще трябва да внимаваме да не губим повече време.