Нощни вълци

— Но нещо ви пречи да повярвате на тая версия?

— Пречи ми — призна Стас. — Трябва да видите очите на Козлов. В живота си не съм виждал такива очи. Ако играе, значи е велик артист.

— Вярвате ли му?

— Какво значи да му вярвам? — възрази майорът. — Вярвам на фактите, те са упорито нещо. В апартамента преди него сякаш никой не е влизал, значи Козлов е основният заподозрян.

— Кой води делото по линия на прокуратурата? — попита Грязнов.

— Едно момче от обединената районна прокуратура. Зелен е още — отвърна Аленичев. — Аз разпитах съседите. Те ми разказаха едно-друго.

— Да? — попита Грязнов. — И какво е това „едно-друго“?

— Жената на Козлов го е напуснала преди няколко месеца. И се е върнала точно седмица преди да бъде убита.

— Печално — промърмори Грязнов. — Върнала се е да умре вкъщи, така да се каже.

— Съседката по апартамент твърди — продължи Стас, — че Козлови правели впечатление на щастлива двойка. Два дни преди убийството Светлана била при съседката и те разговаряли дълго. Светлана, според думите на тази жена, била извънредно доволна от мъжа си и от живота. Била щастлива — пак по думите на съседката.

— Това наистина е нещо.

— При това именно съседката ми разказа и още нещо интересно. Приблизително по времето, когато е било извършено убийството, тя видяла от входа да излиза непознат младеж в светъл шлифер.

— А откъде знае за времето на убийството?

— Това станало малко преди идването на Козлов, когото тя също видяла. Между другото според нея той изглеждал весел и щастлив — това са точните й думи. Козлов се срещнал край входа със сина си, те нещо си казали. А после Козлов влязъл във входа. Малко след това дойдохме ние.

— С други думи — каза Грязнов, — съседката е важен свидетел, тя е видяла предполагаемия убиец.

— Тъй вярно.

— А какво казва тя за този, непознатия младеж?

— Не го била виждала никога до този момент. Направило й впечатление, че бил много спокоен.

— Какво?

— Много спокоен — повтори Аленичев. — Виждате ли, и вие се учудихте.

— На какво именно?

— Ами на това. Видяла човека за пръв път през живота си и кой знае защо й се набило в очите неговото спокойствие. Колко спокоен трябва да бъдеш, за да бие това на очи?

— Вие поне разбрахте ли, че отбелязвате важен детайл? — попита Грязнов, като се подсмихна.

— Разбирам — леко засегнат каза Аленичев. — Разбирам и още нещо. Това прекалено спокойствие би могло да е нарочно, така да се каже — професионално. Изобщо, не ми харесва това патологично спокойствие.

— Искате ли чай? — неочаквано попита Грязнов.

— Моля? — не разбра Стас.

— Чай.

— А! Благодаря.

— Благодаря да, или благодаря не?

— Да.

— Сега ще го включа. — Грязнов извади от бюрото си малко бързоварче. — Значи смятате, че този младеж е убил Светлана Козлова?