Нощни вълци

Наложи се Стас да поохлади ентусиазма на съседа.

— Странен човек си ти, Ахмет. Няма да приеме тя помощ от теб. Няма да може. Дори да ти повярва, че е от чисто сърце.

— Да? — разстрои се Ахмет. — Точно, няма да вземе пари от мен. — И изведнъж радостно се плесна по челото: — Ама от теб ще вземе.

Стас помисли, че не е чул правилно. Макар че нищо странно нямаше в думите на Ахмет. Люба сигурно няма излишни пари, той самият също. А погребението изисква доста разходи.

Тя въпреки всичко ще иска да плати, помисли той. Сигурно е взела на заем от всички, които познава, за билет, за погребението и после цяла година има да връща. Не, не бива да я вкарват в такива дългове. Защо в края на краищата да не участва и Ахмет? Какво, като е нещастен случай? Разкаял се е, преживява — добре, но никак не е зле и да помогне материално.

И Стас реши.

— Добре, Ахмет — каза той. — Давай квитанциите. Ще й кажа, че аз съм платил, така да бъде. Само ми обясни къде се намират всичките тия кантори.

— Че тя е една кантората. Точно зад моста, знаеш ли я?

— Как се нарича?

— Нарича се? — Ахмет се замисли. — Сега, тук някъде трябва да е записано. — Той взе да изучава квитанцията. — Така и се нарича. „Ритуал“.

— Виждаш ли — подсмихна се Стас. — А питаш какво е това ритуални служби. Хитруваш, Ахмет. Значи се разбрахме. Ще й кажа, че съм уредил всичко сам. От стаята си не излизай — само до тоалетната… А с парите ще се оправим после. Това е.

Ахмет възмутено размаха ръце.

— Какво да се оправяме? Ти ме спасяваш като приятел, като съсед.

— Тихо, Ахмет, по-тихо…

— Аз сега всичко бих дал… Каквото имам бих дал, да не се беше случвало, ама на… Разбираш ли?

Стас избягваше да го гледа. И правилно — Ахмет плачеше.

До „Петровка“ 38 имаше половин час бърз ход и Стас реши да отиде пеша. Там, в кабинета, имаше диван, на който понякога си почиваше, когато нямаше смисъл да се връща вкъщи.

Жалко за Ахмет. Жалко за Маков. Жалко за Люба. Жалко за Сергей Козлов. За Грязнов жалко — кога ли спи този човек… Жалко за всички. А какво да се прави?

Сети се за един приятел състудент. Той реагираше на всички трудности и проблеми по един и същ начин: свиваше рамене и казваше с неподражаема интонация: „А какво да се прави?“

Разправяха, че той и романа на Чернишевски наричал така — „А какво да се прави“.

Преди месец Стас Аленичев навърши тридесет и две години. Работата в МУР беше единственият смисъл в живота му. Това, че ще работи именно тук, той реши изведнъж в най-трагичния ден от живота си.

До абитуриентския бал оставаше съвсем малко време. Вече бяха минали изпитите, купен беше специално за бала черен костюм и бъдещето изглеждаше ако не рай, то непременно интересно и щастливо.

Но на Стас не му беше съдено да потанцува със съучениците си на техния последен училищен празник. Два дни преди това бяха убити неговите родители.