Душа в пламъци [bg]

- Не са по вкуса на всеки - каза той.

- Несъмнено носят послание - отвърнах. Послание, което гласеше: „Убих го, полицай, и пръснах вътрешностите му по платното“.

- Те са единственото нещо във и извън тази къща, чия​то стойност се е покачила през последните няколко години. Всичко останало се обезценява.

- И при това сте счетоводител. Очаквах да сте били по-добре подготвен за рецесията.

- Предполагам, че е както при лекарите, които се опит​ват да поставят диагноза на собствените си заболявания. По-лесно е да откриеш какво не е наред при другите, отколкото да разбереш какво ти има на теб самия. Мога ли да ви пред​ложа някаква напитка или кафе?

- Нищо, благодаря.

Погледнах книгите по рафтовете. Бяха предимно доку​ментални, предимно за европейската история.

- Да не сте неосъществен историк? - попитах.

- Историята е бягство от онова, с което си изкарвам пре​храната. Интересуват ме стратегиите и лидерството. Честно казано, в света на бизнеса не виждам много убедителни при​мери и за двете.

Тръгнах към дивана, който бе срещу телевизора, но Хейт като че ли се притесни и ми предложи един от фотьойлите; почака, докато се настаних, и после седна на своя стол. Това бе единственото нещо от мебелировката, което показваше някакви признаци, че е употребявано. На дясната странична облегалка се виждаха вдлъбнатини от фаянсови и стъклени чаши и платът бе леко потъмнял там, където Хейт бе седял през годините.

Известно време никой от двама ни не проговори. Имах неприятното усещане, че съм с някого, който наскоро е за​губил близък човек. Къщата говореше за отсъствие, но не знам дали впечатлението идваше от относителната липса на характерни особености, или от нещо по-дълбоко. Защо​то, разбира се, тук не живееше никой; Рандъл Хейт бе неин собственик и окачваше по стените лоши картини, но Рандъл Хейт бе изкуствено създание. Може би Уилям Лагенхаймър минаваше през стаите от време на време, но Уилям Лаген​хаймър също не съществуваше. Той бе изчезнал от света и сега бе само спомен.

През цялото време усещах нервността на Хейт, въпреки че той се опитваше да я скрие. Ръцете му се тресяха и когато стискаше пръстите, за да спре треперенето им, напрежени​ето просто преминаваше в десния крак, който започваше да потропва по килима. Предполагам, че ако някога бях убил дете и сега чувствах, че съм под прицел във връзка с изчез​ването на друго дете, и аз щях да съм неспокоен.

Хейт ми подаде отпечатан списък с имена на лицата, за които е започнал да работи като счетоводител в последно време, и на всички новопристигнали в Пастърс Бей. Хвър​лих му един поглед и го оставих настрани. Засега тези имена не ми говореха нищо. Попитах: