Лош късмет [bg]

— Помниш ли среднощните ни щуротии? — попита тя.

Усмихнах се. И двамата работехме втора смяна по времето, когато започнахме да излизаме заедно. Отначало завършвахме вечерите си с посещение в някой бар, но това скоро ни омръзна, затова започнахме да се отбиваме в местния магазин за видеокасети и в денонощния супермаркет, където се насочвахме право към гондолата със замразените храни. Пилешки крилца, пица, моцарела… — все здравословна храна. Правилото беше: вземай всичко, което ти душа иска, стига да можеше да се претопли в микровълновата печка, за да го изядем пред телевизора, докато гледаме някой стар филм.

Господи, какви страхотни времена бяха. Понякога оставахме край масата, след като приключвахме с храненето, просто така, за да си бъбрим. Не искахме това блаженство да има край, така че се случваше да осъмваме, докато птиците не запеят отвън пред прозореца на спалнята.

— Помниш ли колко работа ти отварях? — попитах я.

Мейв тогава работеше в травматичното отделение на медицинския център „Джейкъби“ в Бронкс, точно зад ъгъла, където именно се намираше Четиридесет и деветият полицейски участък.

При всяка от обиколките си аз направо прибирах насила страдащи хора от улиците и ги влачех в спешния кабинет, където дежуреше тя, само за да имам възможност пак да я видя.

— А помниш ли как те прегърна онзи едър бездомник с изпопадалите зъби, когото веднъж доведе? — засмя се Мейв. — Какво каза тогава той? „Ти, човече, не си като останалите тъпи шибани ченгета. Теб наистина те е грижа“.

— Не, не беше точно това — поправих я аз и се засмях заедно с нея. — Той ми рече: „Човече, ти си най-готиният бял шибан глупак, когото някога съм срещал“.

Клепачите й се затвориха и смехът й секна. Просто така. Сигурно преди да дойда бе взела някакво успокоително, което сега бързо я унесе в дълбок сън.

Стиснах нежно ръката на Мейв. После се надигнах от леглото й, колкото можех по-тихо. Разтребих мазните кесии и пластмасовите чаши, опънах чаршафа до раменете й, сетне коленичих до нея.

В продължение на повече от десет минути гледах как се повдигаха и спускаха гърдите на жена ми. Странно, но за пръв път не изпитах обичайния гняв към света или към Бог. Обичах я и винаги щях да я обичам. Изтрих сълзите си с ръкавите си, преди да се наведа над нея.

— Не забравяй, че ти ме промени завинаги — прошепнах в ухото на Мейв.