Лош късмет [bg]

— Той има право. Почини си. Трябваш ни спокоен и хладнокръвен — намеси се командирът Уил Матюс. — Това е заповед, Майк.

След всичко случило се и цялата тази бъркотия изпитвах силно желание да видя Мейв. Казах си, че Центърът за лечение на рака към нюйоркската болница е само на двадесет преки оттук. Нямаше да ми отнеме много време да прескоча дотам.

Трябваше да я видя, за да се успокоя и да освободя поне малко от натрупаното напрежение.

Преди да премина през пропускателния пункт, оставих на Мартели номера на мобилния си телефон и си взех полицейската карта. Безброй репортери, продуценти, кореспонденти и техници се бяха струпали по двата тротоара на блокираното Пето авеню заедно с една сбирщина от лекомислени фенове, по-конкретно дедхедс, стискащи в ръце билетите за поредния концерт на Джери Гарсиа21, посветен на завръщането му от гроба.

Наложи се да събудя един оператор, който дремеше в сгъваемия си стол точно пред синия ми „Шевролет Импала“. Метнах се вътре и подкарах към болницата.

Всъщност спрях на два пъти. Първо се отбих в едно от онези шумни места, наричано „Бъргър Джойнт“ във фоайето на хотел „Льо Меридиен“ на Петдесет и седма улица. След броени минути изскочих от там с кесия от омазнена кафява амбалажна хартия.

Другото ми спиране бе пред „Хлебопекарницата на Ейми“ на Девето авеню, откъдето излязох с още една кесия.

Включих светлините и сирената още щом взех левия завой по Парк авеню. Докъдето достигаше погледът ми в северна посока, се виждаха само греещи коледни звезди и бели светлини. Над въртящите се врати на блестящите стъклени небостъргачи висяха обемисти венци от зеленика, както и по лъснатите до блясък месингови врати на луксозните жилищни сгради, покрай които преминавах по пътя си към центъра.

Докато шофирах, често отклонявах поглед, макар и само за миг, към внушителните старомодни здания, добре осветени въпреки изпаренията, надигащи се от авенюто към проблясващите дървени стени, подаващи се изпод богато украсените навеси.

Като чаках на светофара на кръстовището с Шестдесет и първа улица, видях как портиер с висока шапка съпроводи бледа, ослепително красива брюнетка с палто от норка до глезените и малко момиче в червено наметало от шотландско каре до застланата с плюш кожена задна седалка на очакващия ги „Мерседес“.

Тази празнична красота, която виждах, накъдето и да се озърнех, ме накара да изпитам болезнено чувство на вина. Напоследък бях толкова съсипан и нещастен, че дори не бях купил коледна елха.