Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Вярно, по това време никой в семейството не знаеше за Джамал. Но изскочиха и други неща, които да бъдат използвани срещу нея. Не ставаше дума само подозренията за това какво е правила всъщност, докато не е била в дома на леля Фатима. Имаше и още – невинни, стари снимки във Фейсбук, клюки и слухове, които уж потвърждавали, че се е „разкурвила“.

Втората брава на външната врата се заключваше, а понеже двама от братята ѝ, Ахмед и Башир, нямаха работа, у дома винаги имаше някой, който да я наглежда. Фария нямаше какво друго да прави, освен да чисти, готви и прислужва или да лежи в стаята си и да чете каквото има: Корана, поезията и романите на Тагор, както и биографии на Мохамед и първите халифи. Но тя предпочиташе да прекарва свободното си време в мечти.

Самата мисъл за Джамал я караше да се изчервява. Разбира се, Фария знаеше колко нелепо е това. Но то беше подарък от семейството ѝ. Като ѝ отнеха щастието, те направиха така, че дори само един спомен за разходка по Дротнингсгатан да я разтърсва до дъното на душата ѝ. Живееше в затвор и все пак не си позволяваше да затъне в примирение или отчаяние. По-скоро се разгневи, а спомените за Джамал ѝ носеха все по-малка утеха. На фона на разговора им, по време на който думите се лееха така свободно, всяка реплика у дома звучеше самодоволно и неестествено – нещо, което Бог не можеше да компенсира.

Бог не носеше духовно богатство, не и в нейното семейство. Там той беше просто чук, с който да се налагат хората по главите. Инструмент на дребнавостта и потисничеството, точно както бе казал Хасан Фердуси. Фария страдаше от задух и сърцебиене и накрая просто не издържа. Трябваше да избяга, каквото и да ѝ струваше. Вече беше септември. Навън бе по-хладно, а в погледа на Фария се долавяше необичайна острота.

Очите ѝ постоянно търсеха пътища за бягство. Почти не мислеше за друго. Нощем сънуваше как се маха, а сутрин си мечтаеше за това. Често поглеждаше към Халил, малкия ѝ брат. С него също се отнасяха сурово, вече не му разрешаваха да гледа американските и английските си сериали, както и да се среща с най-добрия си приятел Бабак, защото той беше шиит. Понякога Халил я поглеждаше с такава болка, че сякаш разбираше точно през какво преминава Фария. Дали можеше да ѝ помогне?

Тази идея не ѝ даваше мира, а не след дълго бе обсебена и от друго: от мисълта за телефоните, тези на братята ѝ, и изобщо всички телефони, до които би могла да се добере. Започна да следи Башир и Ахмед от разстояние из апартамента. Гледаше пръстите им, които пишеха по клавиатурите и въвеждаха кодове. Преди всичко обаче забелязваше как понякога забравят телефоните си върху някоя маса или бюро, или пък на по-необичайно място, например върху телевизора или до чайника в кухнята. От време на време се случваше да не могат да ги намерят. Тогава се разкрещяваха, звъняха си един на друг и ругаеха още повече, ако телефоните бяха в безшумен режим и трябваше да ги търсят, следвайки глухото бръмчене от вибрациите.