Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

– Не мина ли добре?

– Мина отлично.

– Нещо не ми се вярва.

– Обективно погледнато си беше така. Казахме си всички възможни любезности. Аз бях хубава, той се беше представил добре на сцената, наистина си бяхме липсвали – дрън, дрън, дрън. И въпреки това веднага се усети, че нещо се е променило.

– В какво отношение?

Малин се поколеба. Огледа се наляво и надясно, за да провери дали Лео не е наблизо.

– Усещаше се... празнота – каза тя. – Сякаш думите му бяха лишени от съдържание. Той изглеждаше притеснен, че ме вижда.

– Приятелите идват и си отиват – каза Микаел и я погали по косата.

– Знам, и се справям добре и без Лео Манхеймер, да му се не знае. Но въпреки това се натъжих. Все пак бяхме... едно време бяхме наистина...

Микаел подбра внимателно думите си.

– Били сте близки.

– Бяхме близки. Но не това е най-лошото. Има нещо съмнително.

– Какво?

– Той каза, че се е сгодил за Юлия Дамберг.

– Коя е Юлия Дамберг?

– Преди беше аналитик в „Алфред Йогрен“. Сладка е, даже наистина красива, но не е особено умна. Лео никога не я е харесвал кой знае колко. Казваше, че поведението ѝ е детинско. Просто не проумявам как така са се сгодили толкова ненадейно.

– Кофти.

– Стига! – изсумтя тя. – Не ревнувам, ако това си мислиш. Просто съм...

– Какво?

– Объркана. Главата ми се върти, честно казано. Нещо не се връзва.

– Имаш предвид още нещо, освен че се е сгодил за грешното момиче?

– Понякога си голям глупак, Блумквист, знаеш ли?

– Просто опитвам да разбера.

– Във всеки случай няма да успееш – сопна се тя.

– И защо не?

– Защото...

Тя се поколеба, търсеше думи.

– ...защото още не съм си го изяснила. Първо трябва да проверя едно нещо.

– Каква е тази проклета мистериозност?

Сега пък той се ядоса и ѝ изръмжа. Може би беше несправедливо, но му се струпаха много неща наведнъж – Лисбет, побоя във „Флудберя“, неспирната работа по вестника цяла пролет. Малин го погледна изплашено.

– Съжалявам – каза той.

– Аз съжалявам – отвърна тя. – Знам, че съм смахната.

Микаел се помъчи отново да звучи приятелски и разбиращо.

– За какво става дума?

– Всъщност за същото като последния път.

– И кое е то?

– Онзи случай, когато седеше и пишеше в офиса си посред нощ. Имаше нещо странно в това.

– Можеш ли да опиташ да обясниш?

– Като начало Лео трябва да ме е чул, когато се върнах от асансьора.

– Защо си толкова сигурна?

– Защо той страда от хиперакузис.

– От какво?

– Звукова свръхчувствителност. Слухът му е безсмислено добър, Лео чува и най-ситната стъпка, и най-лекото пърхане на криле, когато някоя пеперуда прелита покрай него. Изобщо не разбирам как съм мог​ ла да го забравя. А може и да е била някаква несъзнателна проява на съобразителност. Той се има за хахо в някаква степен. Но си спомних всичко, когато онзи стол изскърца и Лео реагира толкова остро. Какво ще кажеш, Микаел, да тръгваме ли? Не издържам на всички тия дрънканици за купуване и продаване – каза тя и допи виното си.