Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Гребер забеляза, че това става не само с децата. Очите на възрастните следваха същия път. Лицата и телата стояха неподвижни, хората се ослушваха, и то не само с ушите, ослушваха се също така с наведените напред рамене, с нозете, коленете, сложените на тях ръце. Те се ослушваха, без да правят никакво движение, само очите следваха шума, като че ли се подчиняваха на някаква няма команда.
Тогава и той почувствува страх.
Незабелязано нещо се промени в натегнатата атмосфера. Боботенето вън продължаваше, но изглежда отнякъде проникна свеж въздух. Телата се отпуснаха. Изведнъж в галериите нямаше вече само наведени хора. Отново премина живот през тях, те не стояха вече в тъпо очакване на съдбата си. Хората се раздвижиха и започнаха да се гледат един друг. Те имаха отново лица, а не само маски.
— Отлетяха нататък — каза стар човек, седнал до Елизабет.
— Могат отново да се върнат — отговори някой. — Правят така. Забият само един пирон и след това се връщат отново след отбоя.
Двете деца се раздвижиха. Един стар мъж се прозина. Отнякъде се появи ловджийско куче и започна да души наоколо. Някакво пеленаче закрещя. Някои извадиха пакети и започнаха да ядат. Една жена, приличаща на древногерманска богиня, извика изведнъж с висок глас.
— Арнолд, забравихме да затворим газта! Сега яденето ни е изгоряло. Защо не се сети?
— Успокойте се — каза старият човек до Елизабет — при въздушна тревога се прекъсва газта в целия град.
— Това не е успокоение. Когато отново го пуснат, цялото жилище ще се изпълни с газ! Това е още по-лошо.
— При въздушна тревога газта не се прекъсва — заяви един педантичен наставнически глас. — Това става само при нападение.
Елизабет извади от джоба си гребен и огледало и започна да оправя косата си. В мъртвешката светлина гребенът изглеждаше направен от засъхнало мастило, но косата се начупваше и пращеше под него.
— Как ми се иска да излезем! — прошепна тя. — Човек се задушава тук!
Трябваше да чакат още половин час. Най-сетне вратите бяха отворени. Тръгнаха към изхода. Над вратите бяха поставени малки затулени лампички. Лунната светлина падаше отвън по стъпалата на стълбището. Елизабет се променяше с всяка стъпка нагоре. Като че ли се събуждаше от лъжлива смърт. Сенките в очните кухини изчезнаха, оловният цвят се разля, медни отблясъци се появиха в косите, кожата стана пак топла и гладка и животът се върна отново — дишаше по-силно, отколкото преди, наново спечелен, по-скъп и по-многоцветен.
Те застанаха пред бункера. Елизабет дишаше дълбоко. Тя раздвижи раменете и главата си като излязло от клетка животно.
— Тези масови гробници под земята! — каза тя. — Как ги мразя! Човек се задушава в тях. Тя отметна косата си назад.
— В сравнение с тях разрушенията представляват утеха. Над тях поне има небе.
Гребер я погледна. Така както стоеше пред огромния гол бетонен колос, чиито стъпала като че ли водеха в преизподнята, в нея имаше нещо силно и диво.
— В къщи ли ще се върнеш? — запита той.
— Да, къде другаде. Да скитам по тъмните улици ли? Доста дълго време върших това.
Те прекосиха площада. Вятърът ги лъхна като дъха на голямо куче.
— Не можеш ли да напуснеш квартирата си? — каза Гребер. — Въпреки всичко, което казваш.
— Къде? Знаеш ли някоя стая?
— Не.
— И аз също. Хиляди са без покрив. Къде да отида?
— Вярно, сега вече е късно.
Елизабет се спря.
— Дори да можех, нямаше да изляза. Това ще бъде равносилно да изоставя баща си. Разбираш ли?
— Да.
Те продължиха. Изведнъж Гребер се почувствува отегчен. Да прави каквото ще. Той бе твърде изтощен и нетърпелив. Имаше чувството, че точно в този момент родителите му го търсят на „Хакенщрасе“.
— Трябва да вървя — каза той. — Имам среща, а вече съм закъснял. Лека нощ, Елизабет.
— Лека нощ, Ернст.
За миг я проследи с поглед. Тя бързо изчезна в тъмнината. „Трябваше да я изпратя до в къщи“ — укори се той. Но му беше все едно. Спомни си, че още като дете не можеше да я търпи. Обърна се бързо и се отправи към „Хакенщрасе“. Улицата беше пуста. Там нямаше никого. Посрещна го само луната и сковаващото странно мълчание на пресните развалини, които се издигаха в небето като ехото на глух вик. Мълчанието, което обгръщаше старите разрушения, беше съвсем друго.