Вавилон 17

— Да, Капитан Вонг!

Ридра въздъхна с облекчение. Бътчър я бе послушал. Даде му координатите на три кораба от паяжината.

— Ударете ги сега, и мрежата ще се разпадне!

Когато пусна микрофона, се разнесе гласът на Джебъл:

— Преминаваме към обща терапия!

Жълтите паяци отново се втурнаха напред. Във възлите на вражеската защитна мрежа зееха дупки. Първо една, след нея втора — червените точки започнаха да отстъпват, паяжината се разпадаше.

Жълтите светлинки ги преследваха, докато вибролъчите не попаднаха в створ46 с вражеския изтребител.

Рат, инженерът, подскочи и се хвана за раменете на Карлос и Флоп.

— Победихме! Победихме!

Момчетата от взвода оживено разговаряха. Ридра почувства известно отчуждение — те говореха толкова бавно, трябваше им много време, за да изкажат нещо, което може да бъде изразено с няколко прости…

— Наред ли е всичко, Ка’итане? — Брас я прегърна с мъхнатата си лапа.

Ридра понечи да проговори, но от гърлото й излезе само вопъл. Припадна в лапите…

Помощникът веднага скочи към тях.

— Какво стана? — разтревожено попита той.

— Ррррр — тя разбра, че няма да успее да го изговори на Вавилон-17. Езикът й с мъка се връщаше към английския. Най-после успя: — Разболях се. Стана ми лошо.

Световъртежът изчезна.

— Може би е най-добре да легнете? — попита Помощникът.

Тя поклати глава. Напрежението в раменете и гърба я отпускаше, отнасяйки и неразположението.

— Не, не. Сега съм по-добре. От вълнението е.

— Седнете за ’инутка — каза Брас, докато се опитваше да я настани на един стол.

— Наистина съм по-добре! — Ридра се изправи и дълбоко пое дъх. Освободи се от лапите на Брас и допълни: — Видяхте ли? Трябва малко да се разходя и ще се почувствам още по-добре.

Тръгна към изхода. Все още стъпваше неуверено. При вратата почувства, че силите й се възвръщат и дишането става равномерно. Полутъмни коридори тръгваха в шест посоки. Спря, защото не познаваше пътя. Зад себе си чу шум и се обърна.

Няколко човека от екипажа на „Тейрик“ вървяха по коридора. Сред тях беше и Бътчър, който се усмихна, когато забеляза колко е объркана, и посочи надясно. Не искаше да говори, затова просто му се усмихна в отговор и докосна челото си в знак на приветствие. Усмивката на Бътчър я порази! Изразяваше гордост от съвместният им успех и удоволствие от възможността да й помогне. И… край! Никаква насмешка над заблудилата се чужденка. Ридра не би се обидила, но липсата на насмешка я очарова. Това бе в хармония с ъгловатата жестокост, която бе забелязала по-рано, със зверската му грация.

Когато влизаше в общата зала, тя все още се усмихваше.