Вавилон 17
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вавилон 17». Краткое содержание книги:
— Чудя се дали ш’ионинът на кора’а говори на Вавилон-17?
— И на мен ми е интересно — кимна Ридра.
Брас се огледа.
— Това ли с’е всички? Къде е останалия еки’аж?
— Сър, мадам?
Те се обърнаха.
В стената отново се бе появил отвор. Слабо момиченце със зелена лента, пристягаща кестенявата коса, държеше чиния.
— Стопанинът каза, че сте тук и ви донесох това — очите й бяха големи и тъмни, миглите трепереха като крила на птичка. Подаде им чинията.
Ридра забеляза нейната искреност и страхът от чужденците.
— Много сте добра.
Момичето леко се поклони и се усмихна.
— Не се страхувайте от нас. Не трябва.
Слабичките рамене се отпуснаха.
— Как се казва стопанинът ви?
— Джебъл.
Ридра се обърна и кимна на Брас.
— Значи се намираме в „Планината на Джебъл“? — тя пое чинията. — Как попаднахме тук?
— Той улови кораба ви до Нова-42 от Лебед39, точно след като статис-генераторите ви отказаха след скока.
— Не се учудва’, че ’ях’е в ’езсъзнание — твърде ’ързо с’е летели!
Ридра почувства тежест в стомаха.
— Летели сме към Нова. Може би наистина сме били без пилот?
Брас маха бялата салфетка от чинията.
— Ка’итане, ’илета!
Бяха изпечени и още топли.
— Чакай малко — прекъсна го Ридра и се обърна към момичето: — „Джебъл Тейрик“ е кораб и ние сме на борда му, така ли?
Момичето сложи ръце на гърба си и кимна:
— Това е много добър кораб.
— Сигурна съм, че не взимате пътници. Какъв е товарът ви?
Зададе неправилен въпрос. Отново страх — но не пред чужденците, а нещо официално и всепроникващо.
— Нищо не возим, мадам — след което рязко добави: — Не бива да разговарям повече с вас. Обърнете се към Джебъл.
И тя тръгна към отвора в стената.
— Брас — Ридра замислено погледна към пилота, — космическите пирати вече не съществуват, нали?
— ’о транс’ортните кора’и няма ’андити от седе’десет години.
— Тогава що за кораб е този?
— У’ийте ’е, не зная — полираните му вежди блестяха в синьо. Миглите му покриваха тъмните дискове на очите. — Из’ъкнали са „Ре’’о“ от Ле’ед-42? Вече зная защо се казва „’ланината на Дже’ъл“. Сигурно е гра’аден като дяволските ’ойни кора’и!
— Дори да е военен кораб, Джебъл изобщо не ми прилича на капитан от такъв ранг.
Ридра си взе едно бутче от чинията.
— Налага се да почакаме до разговора с Джебъл.
Някой се размърда в хамака.
— Надявам се поне момчетата да са живи и здрави. Защо не попитах момичето за другите от екипажа? — Тя се приближи до Карлос. — Как е самочувствието?
— Главата ми — оплака се младежът. — Като по време на махмурлук…
— Горе главата! Какво знаеш ти за махмурлука?
— Виното… на приема — промърмори Карлос. — Изпих твърде много… Ей, какво се е случило?
— Ще ти кажа, когато разбера — тя наклони хамака и ловко го освободи от мрежата. — Ставай!
Карлос стъпи на пода и махна косата си от челото.
— Къде са другите?
— Кайл е тук. В тази стая няма други от нашите.
Брас освобождаваше другия младеж, който вече седеше и си търкаше очите.
— Ей, малкия — извика го Карлос. — Наред ли си?
Кайл се протегна, прозя се и измърмори нещо нечленоразделно. Изведнъж зяпна и се втренчи нагоре.
Ридра вдигна очи. Наклонената пътека отново се показа от стената. Този път докосна пода.
Джебъл — среброкосия с кобура — стоеше на входа на люка.
— Всичко ли е наред с екипажа ми? — попита Ридра.
— Те са в друга стая. Ако искате да ги видите…
— Добре ли са?
— Да.
Тя разроши косата на Карлос и му каза:
— Ще се видим по-късно.
Общата зала имаше заоблени сводове и множество балкони. Стените й бяха сиви и напомняха скала. На тях висяха червени и зелени платна със зодиакалните знаци и фрагменти от битки. В първия момент Ридра остана с впечатлението, че звездите, които вижда, светят през прозрачния таван, но впоследствие разбра, че са само майсторска проекция на заобикалящото ги небе.
На дървените столове седяха и разговаряха множество мъже и жени. В дъното на залата се намираше стилаж, отрупан с разнообразни напитки и закуски. От отверстията се появяваха тенджери, каци, чинии. По-нататък се виждаше ниша, пред която облечени в престилки хора приготвяха обяда.
При влизането им всички се обърнаха. Най-близкоседящите ги приветстваха, като докосваха с палец челото си. Ридра се движеше зад Джебъл. Стигнаха до огромен диван, застлан с меки възглавници.
Човекът-грифон веднага изникна пред тях.
— Това тя ли е, господарю!
39
Лебед — съзвездие в Северното полукълбо