Тънки сметки
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тънки сметки». Краткое содержание книги:
Сидни Шелдън е единственият писател, спечелил наградите ОСКАР, ТОНИ и ЕДГАР, а в последната книга на Рекордите на Гинес фигурира като най-превеждания писател в света.
— Най-напред, съмнявам се дали изобщо разбира от вестникарски бизнес. Видя ли какво е направила с останалите вестници, които купи? Превърнала е сериозни вестници в евтини таблоиди. Тя ще унищожи „Трибюн“. Тя е… — Той се обърна. Лесли Чеймбърс стоеше на прага и слушаше.
— Лесли! — извика Маргарет Портман. — Радвам се да те видя! Това е Мат Бейкър, главният редактор на „Трибюн Ентърпрайсиз“.
Двамата хладно се поздравиха.
— Мат ще те разведе из вестника.
— Горя от нетърпение.
Бейкър си пое дъх:
— Добре. Хайде да започваме.
В началото на обиколката Мат Бейкър започна да й обяснява:
— Структурата на вестника е следната: най-отгоре стои главният редактор…
— Значи вие, господин Бейкър.
— Точно така. Освен това имаме изпълнителен директор и редактори, които водят местните, националните и новините от чужбина, както и различни рубрики „Спорт“, „Бизнес“, „Живот и стил“, „Календар“, „Книги“, „Недвижими имоти“… Вероятно съм изпуснал някои.
— Изумително. А колко хора работят за „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“, господин Бейкър?
— Над пет хиляди. Искате ли да видите печатарските зали?
— О, да. Всичко искам да видя.
Той измърмори нещо.
— Моля?
— Казах, чудесно.
Те слязоха с асансьора и отидоха в другата сграда. Печатницата беше разположена на четири етажа. Вътре имаше тридесет кари-роботи, които разнасяха огромни рула хартия.
— Всяко руло хартия тежи около тон — обясняваше Бейкър. — Ако се развие, дължината му ще е шестнайсет километра. Хартията минава през пресите със скорост петдесет километра в час. Някои от големите кари могат да носят едновременно по шестнадесет рула.
Лесли и Мат Бейкър стояха и наблюдаваха как вестниците автоматично се комплектоват, разрязват, сгъват, подреждат и се натоварват на камионите, които чакат да ги откарат.
— Едно време около тридесет човека са били необходими да вършат това, което днес се върши от един човек — отбеляза Мат. — Това е ерата на технологията.
Лесли за миг го изгледа.
— Ерата на съкращенията.
— Не знам дали ви интересува икономическата страна — сухо отбеляза той. — Може би бихте предпочели вашите адвокати или счетоводителят ви да…
— Много ме интересува, господин Бейкър. Редакторският ви бюджет е петнадесет милиона долара. Дневният ви тираж е осемстотин и шестнадест хиляди, четиристотин седемдесет и четири, и един милион, сто и четиридесет хиляди, четиристотин деветдесет и осем в неделя, а рекламата ви е шейсет и осем цяло и два процента.
Мат я погледна и примигна.
— Заедно с всички вестници, които притежавате, дневният ви тираж е над два милиона, а в неделя — два милиона и четиристотин хиляди. Това, разбира се, не е най-големият вестник в света, нали, господин Бейкър? Два от най-големите вестници в света се печатат в Лондон. „Сън“ е най-големият, като дневният му тираж е четири милиона. „Дейли Мирър“ продава над три милиона.
Той дълбоко си пое дъх.
— Съжалявам. Не разбрах, че вие…
— В Япония има над двеста ежедневника, сред които „Асахи Шимбун“, „Маиничи Шимбун“ и „Йомиури Шимбун“. Следите ли ми мисълта?
— Да. Извинете за тона, е който ви говорих.
— Извинението е прието, господин Бейкър. Нека се върнем в кабинета на госпожа Портман.
На следващата сутрин Лесли и госпожа Портман в присъствието на адвокатите им се срещнаха в залата за конференции на „Уошингтън Трибюн“.
— Предлагам да обсъдим цената — започна Лесли.
Преговорите продължиха четири часа, а когато приключиха, Лесли Стюарт Чеймбърс стана собственичка на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“.
Цената беше по-висока, отколкото беше очаквала. Но това беше без значение.
Съществуваше нещо, което беше по-важно.
В деня, в който сделката беше сключена, тя извика Мат Бейкър в кабинета си и го попита:
— Какви са ти плановете?
— Напускам.
Изненадано го изгледа.
— Защо?
— Създали сте си репутация на жена, за която хората не искат да работят. Мисля, че думата, която използват най-често за вас, е „безпощадна“. Не ми трябва такова нещо. Това е един хубав вестник и не ми се иска да го напускам, но направо съм засипан от предложения за работа.
— От колко време работиш тук?
— Петнайсет години.
— И ще допуснеш това време да отиде на вятъра?
— Нищо няма да отиде на вятъра, аз…
Тя го погледна в очите.
— Слушай сега. И аз смятам, че „Трибюн“ е добър, но искам да се превърне в най-търсения вестник. Искам да ми помогнеш.
— Не, не…
— Шест месеца. Опитай за шест месеца. За начало ти удвоявам заплатата.
Той дълго време я наблюдава.