Тънки сметки
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тънки сметки». Краткое содержание книги:
Сидни Шелдън е единственият писател, спечелил наградите ОСКАР, ТОНИ и ЕДГАР, а в последната книга на Рекордите на Гинес фигурира като най-превеждания писател в света.
Дейна излезе от колата и се обърна към Кемал.
— Тук ли живееш?
Той неохотно кимна.
— И други момчета ли живеят тук?
Той отново кимна.
— Искам да напиша нещо за това, Кемал.
Той поклати глава.
— Не.
— А защо не?
— Полицията ще дойде и ще ни отведе. Недей.
Дейна за миг го изгледа.
— Добре. Обещавам.
На следващата сутрин Дейна се изнесе от стаята си в „Холидей Ин“.
— Къде е Дейна? — попита Габриела Орси от италианския канал „Алтре“, когато тя не слезе на закуска.
— Отиде си — отвърна Родерик Мън. — Наела е някаква стопанска постройка, където да живее. Каза, че искала да е сама.
— Всички ние искаме да сме сами — отбеляза Николай Петрович от „Горизонт 22“. — Значи ли това, че тя не ни одобрява?
Всички много се възмутиха.
Следващия следобед още един голям колет пристигна за Дейна.
— След като я няма тук — каза руският кореспондент, — не е ли по-добре да го отворим и да се почерпим, а?
— Съжалявам — отвърна администраторката. — Госпожица Еванс е изпратила човек да го прибере.
След няколко минути пристигна Кемал. Репортерите гледаха как той взема пакета и си тръгва.
— Тя дори не ни черпи вече — оплака се Хуан Сантос. — Май че от целия този шум около нея главата й се е позамаяла.
През следващата седмица Дейна работеше, но не се появи отново в хотела. Възмущението към нея нарастваше.
Беше станала основна тема на разговор. След няколко дни, когато още един голям колет пристигна в хотела, Николай Петрович се приближи до администраторката.
— Госпожица Еванс ще изпрати ли някого да прибере колета?
— Да, господине.
Руснакът бързо се върна в трапезарията и каза:
— Пристигнал е още един колет. Някой ще дойде да го вземе. Защо не го проследим и да кажем на госпожица Еванс мнението си за репортерите, които се мислят за прекалено велики, за да общуват с другите?
Всички одобриха предложението.
— Това на госпожица Еванс ли го носиш? — попита Николай Кемал, който бе дошъл за пакета.
Той кимна.
— Тя е поискала да се видим. Ще дойдем с теб.
Момчето за миг го изгледа, после кимна.
— Ще те закараме с една от нашите коли — каза Николай Петрович. — Ти ще ни показваш пътя.
Десет минути по-късно цял кортеж коли тръгна по опустелите задни улички. В покрайнините на града Кемал посочи една стара и разрушена от бомби стопанска постройка. Колите спряха.
— Ти влизай и й предай пакета — каза руснакът. — Ние ще я изненадаме.
Те изчакаха момчето да влезе в постройката, после се приближиха и нахълтаха през входната врата. Там обаче спряха ужасени. Стаята беше пълна с деца на различна възраст, ръст и цвят на кожата. Повечето бяха инвалиди. Десетина казармени легла бяха подредени покрай стените. Дейна тъкмо раздаваше съдържанието на пакета, когато вратата се отвори със замах. Тя изумена погледна колегите си.
— Какво… какво правите тук?
Родерик Мън неловко се заоглежда.
— Съжалявам, Дейна. С-сгрешихме. Мислехме…
— Разбирам. Това са сираци. Няма къде да отидат и няма кой да се грижи за тях. Повечето от тях са били в болница, която е обстрелвана. Ако полицията ги открие, ще ги настанят в нещо, което наричат сиропиталище, и там ще си умрат. Ако останат тук, пак ще умрат. Опитвам се да намеря начин, по който да мога да ги измъкна от страната, но засега нищо не се получава. — Тя умолително ги погледна. — Имате ли идеи?
— Мисля, че имам — отвърна Мън. — Тази нощ самолет на Червения кръст излита за Париж. Пилотът ми е приятел.
— Ще поговориш ли с него? — с надежда попита младата жена.
— Да — кимна той.
— Чакайте! — каза Николай Петрович. — Не можем да бъдем замесвани в подобни неща. Всички ще ни изхвърлят от страната.
— Ти няма нужда да участваш — заяви му Мън. — Ние ще се оправим.
— Аз съм против — упорстваше руснакът. — Това би изложило всички ни на опасност.
— Ами децата? — попита Дейна. — Става въпрос за живота им.
Късно следобед Родерик Мън дойде да се види с Дейна.
— Говорих с моя приятел. Каза, че с удоволствие ще вземе децата в Париж, където ще са в безопасност. И той има две момчета.
— Това е чудесно. Толкова съм ти благодарна.
Мън я погледна.
— Ние трябва да ти благодарим.
В осем часа същата вечер минибус с емблемата на Червения кръст от двете Страни спря пред стопанската постройка. Шофьорът угаси светлините и под прикритието на мрака Дейна и децата бързо влязоха вътре.
Четвърт час по-късно той вече бързаше по посока на летище „Бутмир“. Летището беше временно затворено, като се допускаха само самолетите на Червения кръст, които доставяха помощи и откарваха ранените. На Дейна пътуването й се стори най-дългото в живота й. Когато най-после видя светлините на летището, тя успокои децата: