Тънки сметки
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Желязкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тънки сметки». Краткое содержание книги:
Сидни Шелдън е единственият писател, спечелил наградите ОСКАР, ТОНИ и ЕДГАР, а в последната книга на Рекордите на Гинес фигурира като най-превеждания писател в света.
— Кой започна всичко това?
Той поклати глава.
— Зависи кого питате. По време на Втората световна война стотици хиляди сърби, воюващи на страната на Съюзниците, са пометени от хърватите, които са на страната на нацистите. Сега сърбите си отмъщават. Държат цялата страна за заложник и са безжалостни. Само над Сараево са изстреляни над двеста хиляди снаряда. Най-малко десет хиляди души са убити, а повече от шестдесет хиляди са ранените. И босненците, и мюсюлманите трябва да си поемат отговорността за своя дял от мъченията и убийствата. Тези, които не искат да воюват, ги принуждават. Човек не може да се довери на никого. Единственото нещо, което е останало, е омразата. Това, което съществува в момента, е един самоподдържащ се пожар, а маслото за огъня са телата на невинните.
Когато Дейна се върна в хотела същия следобед, Бен Албъртсън й каза, че получил съобщение, че кола и сателитно време ще могат да ползват на следващия ден в осемнайсет часа.
— Намерих идеално място за снимки — заяви Уоли Нюман. — На един площад с католическа църква, джамия, протестантска църква и синагога — всичко това само на една пряка разстояние. Всички са разрушени от бомбите. Можеш да напишеш нещо за омразата и какво е причинила на хората, които живеят тук, които не искат да имат нищо общо с тази война, но са принудени да бъдат част от нея.
Тя развълнувано кимна.
— Страхотно. Ще се видим на вечеря. Ще поработя.
Запъти се към стаята си.
В шест часа вечерта на следващия ден тримата се събраха на площада, където се намираха руините на църквата и синагогата. Камерата на Уоли беше подпряна на статив, а Бен чакаше потвърждение от Вашингтон, че сигналът е добър. Дейна се зарадва, че си беше облякла бронираната жилетка. „Няма от какво да се страхувам. Те не стрелят по нас. Те се стрелят един друг. Имат нужда от нас, за да разкажем на света за тяхната съдба.“
Видя, че Уоли дава сигнал. Тя си пое дълбоко дъх, погледна в обектива и започна.
— Разрушените от бомби църкви, които виждате зад мен, са символ на това, което става в тази страна. Вече не са останали стени, зад които хората да се скрият, няма място, което да е безопасно. По-рано църквата е била светилище за тези хора. Но тук миналото, настоящето и бъдещето са се слели и…
Точно в този момент чу как нещо изсвистя, вдигна поглед и видя как главата на Уоли се пръсна като червена диня. „От светлината е“ — реши отначало. Но после ужасена видя как тялото му се свлича на тротоара. Дейна стоеше онемяла, вцепенена, невярваща. Хората наоколо пищяха.
Наблизо се чуваше стрелба и тя започна неконтролирано да трепери. Някой я грабна и я понесе по улицата. Младата жена започна да се бори, да се мъчи да се освободи.
Не! Трябва да се върнем. Не сме използвали десетте си минути. Не бива да се разхищава. „Изяж си супата, скъпа. Децата в Китай гладуват.“ И ти се мислиш за някакъв бог, седнал на бял облак? Я слушай. Ти си измислен. Един истински бог никога, никога, никога нямаше да допусне да убият Уоли. Той очакваше първия си внук. Чуваш ли? Чуваш ли? А?
Тя изпадна в шок. Не съзнаваше, че я носят през някаква задна уличка до колата.
Когато отвори очи, беше в леглото си. Бен Албъртсън и Жан-Пол Юбер се бяха надвесили над нея.
— Истина беше, нали? — Тя присви очи и ги затвори.
— Много съжалявам — каза французинът. — Ужасно е да видиш подобно нещо. Имаш късмет, че остана жива.
Телефонът раздра тишината в стаята. Бен вдигна слушалката.
— Ало. — Известно време той само слушаше. — Да. Един момент. — Обърна се към Дейна. — Мат Бейкър се обажда. В състояние ли си да говориш с него?
— Да. — Тя бавно стана и се приближи до телефона. — Ало. — Гърлото й беше пресъхнало и й беше трудно да говори.
Гласът на Мат закънтя в ухото й:
— Искам да си дойдеш у дома, Дейна.
Нейният глас се беше превърнал в шепот:
— Да. Искам да си дойда вкъщи.
— Ще уредя да се качите на първия самолет.
— Благодаря. — Тя пусна слушалката.
Жан-Пол и Бен й помогнаха да се върне в леглото.
— Съжалявам — повтори Жан-Пол.
По бузите й се стичаха сълзи. Защо го бяха убили? На никого не беше навредил. Какво ставаше? Избиват хората като животни и никой не се тревожи. Никой!
— Дейна, нищо не можем да направим за… — започна Бен.
— А трябва! — гневно извика тя. — Трябва да ги накараме да се замислят. В тази война не става въпрос за църкви, сгради или улици. Отнася се за хора — невинни хора, които загиват. Това трябва да показваме. Това е единственият начин да превърнем тази война в реалност. — Обърна се към Бен и пое дъх дълбоко: — Аз оставам, Бен. Няма да им позволя да ме уплашат.