Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на замъка (Загадката, разказана от Франклина на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на Франклина и той започва своята истинска история за кървави убийства, измяна и черно предателство.
Годината е 1556-та. Едуард, Черния принц, нанася унищожително поражение на френската войска при Поатие. На бойното поле агонизира бедният рицар Гилбърт Савидж. Преди да издъхне, Савидж разкрива на младия си оръженосец Ричард истината за неговия произход. Ричард е син на лорд Роджър Грийнел — прочут рицар, кралски довереник. В началото на Стогодишната война лорд Роджър Грийнел е обвинен, че е предавал сведения на французите и уличен във вероломно убийство.
Сега младият Ричард Грийнел трябва да се върне в Англия, за да открие документите, разкриващи мистерията около загадъчните убийства на кралския наместник и неговата жена, заради които баща му е станал изкупителна жертва.
В опустошената от глад и чума Англия Ричард успява да открие прощалното писмо на баща си, укрито от един правник. Съпроводен от пъстра група приятели и красивата дъщеря на правника, Ричард се връща в Кроукхърст, запустелия семеен замък, за да възстанови доброто име на баща си и да разобличи истинския предател и убиец.
— Твоят човек ни каза — обяви Ферърс, — че току-що сте пристигнали тук. Имаме достатъчно провизии, за да ни стигнат и след Коледа, а имението ми е близо. Ще изпратим пратеник и ще получим още.
— Не доведохме слуги — обади се сър Лайънъл от мястото, където се беше облегнал на стената и пляскаше с ръкавици по крака си. Усмихна се на Ричард. — Не ни трябват повече гърла за хранене, а и въпросите, които ще обсъждаме, е по-добре да си останат между нас.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте — отвърна му оръженосецът. — Както знаете, нямам власт да ви заповядвам. Това не е мое имение, нито земя, а след присъдата над баща ми, вие не ми дължите вярност.
— Това е най-малкото, което можем да направим, — Бремнър вече беше отворил бъчва вино и започна да налива чашите. — Ей, мързелив боклук! — обърна се той към Бутлак. — Ела да ни помогнеш.
— Не съм ти слуга и не съм мързелив боклук! — извика в отговор отшелникът.
— Моля те — Емелин пристъпи напред и се усмихна на Бутлак. — Моля те, помогни ни, нашите гости сигурно са уморени.
Лицето на младата жена беше леко зачервено, очите й блестяха, сякаш се притесняваше да бъде в присъствието на толкова много мъже. Посетителите се струпаха около нея. Ричард обясни коя е и се чуха тихи комплименти. Манинг хвана ръката й и я целуна.
— Още една причина, за да дойдем тук — прошепна той.
Емелин отхвърли главя и се изсмя, опитвайки се да намали напрежението.
— Хайде, всички! — шеговито заповяда тя. — Имаме много работа.
През следващите два часа още провизии и запаси бяха внесени в замъка и факли, запалени по коридорите и галериите. Рицарите бяха участвали в много походи и бяха свикнали да спят без удобства. Както Бомон непрестанно напомняше на Емелин, хаосът не ги смущавате. Когато приключиха, всеки от рицарите имаше спалня на първия или на втория етаж, а Емелин се съгласи да спи близо до килера. Ричард, Бутлак и Гилдас — от другата страна на кухнята, докато Барликорн промърмори, че конюшните са също толкова топли и комфортни, колкото останалите стаи.
Въпреки шегите, препирните и комплиментите към Емелин, Ричард усещаше напрежението. Той внимателно изучаваше рицарите. От време на време улавяше погледа на Бутлак и четеше изражението му. Един или повече от тези мъже бяха убийци с окървавени ръце, отговорни за позора и смъртта на родителите му, без да броим бруталните убийства на лорд и лейди Фицалан. „Защо — продължаваше да се чуди Ричард, — защо бяха дошли?“
Щом кухнята беше разчистена и всички знаеха къде ще спят, запалиха восъчни свещи. Дървени чинии и разнородни бокали бяха наредени върху големите, обковани с метал маси. После Емелин и Барликорн сервираха на всички порция солено месо, хляб, сирене и доста натъртени ябълки, измити и нарязани. Отначало разговорът беше повърхностен, но Емелин беше проницателна — тя непрекъснато обикаляше и пълнеше чашите с вино от голямата оловна кана, която един от рицарите беше донесъл.
— Приличаш на баща си — използва сър Филип Ферърс една пауза в разговора и вдигна чаша в чест на Ричард.
— Бог да го прости и да му даде покой — благочестиво произнесе сър Уолтър Манинг.
— Защо дойдохте? — попита направо Ричард. — Баща ми умря преди цели шестнадесет години. Имението е било изоставено. Не ви дължа нищо, вие на мен — също, а се отзовахте така бързо.
Ричард погледна към Барликорн, седнал върху едно обърнато буре. Стрелецът беше необичайно мълчалив, откак гостите бяха пристигнали.
— Пратеникът ти ни откри — прошепна сър Джон Бремнър. — Всички, освен сър Филип, бяхме в имението на Грантъм. Беше лесно да се организираме. Валеше силен сняг, разбрахме, че трябва да потеглим бързо.
— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Ричард. — Защо всъщност дойдохте?
В кухнята настъпи тишина. Не се чуваше нито звук, освен пукането на цепениците в огнището. Отвън вратата на хамбара изскърца, някъде високо изтрака капак на прозорец.
— Какъв избор имахме? — промърмори сър Хенри Грантъм. — Шестнадесет години смъртта и позорът на баща ти виси като меч над главите ни. Не разбираш ли, мастър Ричард, в графството, както и в съда има много хора, които никога не са вярвали, че баща ти е виновен? — Той огледа другарите си. — Да бъдем честни. В нощта, когато бяха убили лорд и лейди Фицалан, всички бяхме тук, както и бащата и майката на Ричард. Нещо повече — той вдигна пръст; лицето му беше зачервено от виното и от гняв, — бяхме заподозрени в предателство, в предаване на сведения на врага.