Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
Просто ти се вие свят, Ковач. Това е. Стегни се.
Това бе една от най-неприятните шеги на новия ми живот в Неразчистеното. Освен със стандартната бойна биомеханика моят нов носител — производство на напълно неизвестната за мен фирма „Ейшундо Органикс“ — беше оборудван и с прилепващи системи „Гекон“ по дланите и ходилата. Можех — стига да пожелая, по дяволите — да се изкатеря сто метра нагоре по отвесна стена без повече усилия, отколкото са потребни на нормален човек, за да се изкачи по стълба. При по-добро време бих се събул бос, за да улесня операцията, но дори и така можех да вися тук почти безконечно. Създадените чрез генно инженерство милиони микроскопични шипове по ръцете ми се впиваха здраво в скалата, а идеално настроената, току-що излязла от резервоара мускулна система изискваше само леко раздвижване от време на време, за да преодолее спазмите и умората на дългото натоварване. Ядвига, презаредена в съседния резервоар и малко изнервена от промяната, нададе възторжен крясък, когато откри тази способност и после цял следобед пълзя по стените и тавана на бункера като гущер, надрусан с тетрамет.
Лично аз не обичам високото.
На един свят, където никой не излита във въздуха заради страха от ангелски огън, това е доста разпространена психична черта. Емисарското обучение премахва страха с непреодолимата мощ на хидравлична преса, но не изкоренява безбройните нишки на боязън и неприязненост, чрез които се бронираме срещу фобиите си в ежедневието. Висях на скалата от около час и вече бях готов едва ли не доброволно да се издам на скорпиона, ако това означаваше, че в последвалата престрелка ще мога да сляза долу.
Завъртях очи и погледнах към северния склон на долината. Ядви беше някъде там и изчакваше. Открих, че почти мога да си я представя. Облечена в същия маскировъчен костюм, доста по-спокойна, но все още измъчвана от липсата на вградено оборудване, което да я свързва със Силви и другите от екипа. Също като мен трябваше да се задоволи с индукционен микрофон и обезопасена радиовръзка. Нямаше опасност миминтите да декодират канала — те бяха изостанали в криптографията с двеста години и през цялото това време почти не им се беше налагало да имат работа със зашифрована човешка реч.
Самоходното оръдие изникна пред погледа ми. Беше боядисано в същите мътни защитни цветове като каракурите, но с тия масивни размери не би могло да се скрие дори от нормално човешко око. До квелистката база все още му оставаше около километър, но беше прекосило реката и пълзеше по височините от южната страна с пряка видимост към отбранителните позиции, заети набързо от екипа край брега. Основният оръжеен възел върху опашката, заради който носеше името си, бе насочен в позиция за хоризонтална стрелба.
Включих обезопасения канал и прошепнах в индукционния микрофон:
— Силви, слушай. Трябва да действаме незабавно, или да отстъпим.
— Спокойно, Мики — отвърна небрежно тя. — Вече прониквам. И засега сме добре прикрити. Скорпионът няма да обстрелва напосоки цялата долина.
— Да, нямаше и да стреля по квелистка инсталация, нали? Програмни параметри. Това помниш ли го?
Кратко мълчание. Чух как Ядвига тихичко се кикоти. На общия канал пропагандният робот продължаваше да дърдори.
Силви въздъхна.
— Добре де, значи съм подценила политическото им програмиране. Знаеш ли колко враждуващи фракции са воювали тук по време на Разселването? Накрая всичките идиоти се вчепкали един с друг, когато трябвало да се бият с правителствените войски. Знаеш ли колко е трудно да ги различиш по друго, освен по празната им реторика? Това тук трябва да е пленена правителствена самоходка, препрограмирана от някое скапано параквелистко крило след Алабардос. Може би Фронтът за Протокола от 17 ноември, или Дравските ревизионисти. Кой ги знае, по дяволите?
— И на кого му пука? — добави Ядвига.
— На нас щеше да ни пука — изтъкнах аз. — Ако преди час бяхме седнали да закусваме през една барака вляво.
Не бях честен — ако самонасочващият се снаряд ни беше подминал, дължахме го изцяло на координаторката. Сцената се разигра зад затворените ми клепачи като на живо. Силви внезапно скача на крака иззад масата с безизразно лице, съзнанието й е отлетяло навън, посяга към недоловимия електронен писък на идващия снаряд, който единствено тя е усетила. С нечовешка бързина разработва вирусни камуфлажни сигнали. Няколко безкрайни секунди по-късно чувам протяжния вой на снаряда, падащ от небето към нас.