Триумфът на сукубата

— Червенокосото момиче ми каза, че сте управител — внезапно каза жена на средна възраст и се приближи към мен, докато подреждах една витрина.

— Помощник-управител съм — отвърнах. — С какво мога да ви помогна?

Тя посочи към бюро «Информация».

— Онзи мъж беше много груб с мен. Помогна ми да намеря някои книги и после… каза…

Не успя да довърши, разтреперана от гняв и обида. Погледнах какво държи. Книги за клиничната депресия. Прекрасно. Поне заглавието не беше «Как да ви вбесим в книжарница без грам такт». Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, извиних се учтиво на жената и обещах да се заема с проблема. После отидох в началото на опашката и казах на Анди, че жената няма да плаща за книгите. Уорън не одобряваше такива неща, но в момента не ми пукаше.

Изчаках Дъг да приключи с клиента си и го дръпнах настрани за пореден път.

— Трябва да поговорим в офиса.

Изгледа ме накриво. Докато изучавах лицето му, забелязах, че погледът му беше отнесен и трескав.

— Защо? Да говорим тук. Трябва да помагам на клиентите. Не мога да оставя това проклето място на произвола на съдбата.

Пребледнях при тези думи, но се насилих да запазя спокойствие. Имаше опашка от четирима клиенти, които ни слушаха.

— Не. Да отидем отзад.

Завъртя очи и ме прегърна приятелски.

— Исусе, права си. За какво става въпрос?

— Знаеш за какво става въпрос — отвърнах и се освободих от прегръдката му. — Днес не си в час.

Усмивката му угасна.

— Не, _ти_ не си в час. Какво ти става? Не можеш да ми говориш така.

Говореше прекалено високо. Спряха се още хора.

— Изобщо не мога да разговарям с теб, ако ще се държиш като глупак. Разстройваш клиентите. Държиш се изключително неуместно и го знаеш.

— Неуместно? Боже господи, Кинкейд! Вече звучиш като Пейдж. _Аз се забавлявам._ Забрави ли какво е това? Забрави ли как се забавлявахме двамата, преди да ти влезе тази муха в главата?

Вече се беше събрала порядъчна тълпа. И клиенти, и служители. Мъртвешка тишина, с изключение на леките звуци на Вивалди, които се носеха от уредбата в книжарницата.

— Искам да кажа — продължи той, доволен от вниманието, — от къде на къде се държиш така? Кой те направи шеф? С теб сме на една длъжност, забрави ли? Получи десет секунди слава в разказа на Мортенсен и си вирна носа. Защо не отидеш при него? Може би, ако те оправи, ще спреш да се държиш като кучка.

— Дъг — казах, изненадана колко твърд и силен беше гласът ми. Сякаш друг използваше тялото ми, за да се изправи срещу Дъг, а аз само наблюдавах. — Отивай си вкъщи. Веднага. Ако не си тръгнеш, ще те изхвърля.

Разбира се, нямах представа как щях да направя това. Бях ужасена, че му се противопоставям по този начин. Сърцето ми заби лудо. Бяхме застанали близо един срещу друг. Той беше с половин глава по-висок от мен и с по-здраво телосложение. Не се страхувах, че ще използва сила, но физическото насилие беше също толкова страшно, колкото и психическото. Все пак не отстъпих и запазих изражението си настоятелно и решително.