Триумфът на сукубата

— Е — каза той рязко, — важното е, че си добре. Сигурно искаш да си ходиш и…

— Какво? — Дана го погледна невярващо. — Да я пренесем на дивана и да прегледаме крака й.

— О, не — запротестирах аз, виждайки убийствения поглед на Бастиен. — Аз… съм добре… Наистина.

С Дана обаче не можеше да се спори. Тя ме подхвана под едната ръка, а той — под другата. Докуцуках до канапето, отпускайки тежестта си само на десния крак. Когато легнах, тя запретна крачола ми над глезена и го опипа с внимателни, опитни пръсти сантиметър по сантиметър. Оценявах загрижеността и уменията й, но от мисълта, че отвратителната жена докосва крака ми, ми се повдигна. Освен това всичко, което исках, бяха курабийките. Майната му на глезена ми.

— Не изглежда счупен — заключи накрая тя. — Сигурно само е изкълчен, за твой късмет. Да му сложим лед.

Бастиен нито направи, нито каза нещо и тя отиде в кухнята. Чух да отваря чекмеджетата на фризера.

— Защо ме мразиш? — просъска той, когато останахме сами.

— Не съм виновна аз — оправдах се глупаво. — Стълбите ти са дефектни.

— Дефектен е задника ти. Единственото дефектно нещо тук е усещането ти за време. Знаеш ли колко близо бях до целта?

— Близо? Близо? Не искам да прозвучи като клише, но по-скоро адът ще замръзне, отколкото да постигнеш целта си. Не мисля, че си пада по бърборещи надрусани мъже.

— Не бърборех. И няма начин да е разбрала, че съм друсан.

— О, стига. Ако беше малко по-надрусан, щеше…

Затворих уста, защото Дана се върна с леда. Коленичи до краката ми и внимателно сложи торбичката върху ранения ми глезен. Намръщих се при внезапната промяна на температурата, но ужасният студ притъпи болката.

Все още загрижена, тя огледа долната част на крака ми с онези свои проницателни очи. Отново опипа глезена ми, ръцете й леко ме докосваха. Намръщи се.

— Може да греша и да се окаже нещо по-сериозно. Не махай леда и изпий един ибупрофен. Ако не се оправиш до два дни, отиди на лекар.

— Благодаря — казах, като гледах встрани. Честно казано най-много ме притесняваше искрената й загриженост. Може би изобщо не бяхме прави за нея. Неее.

— Е — намеси се Бастиен, — коте Таби е добре, така че да отидем в кухнята за по едно кафе…

— Помниш ли какво се случи? — попита ме Дана, без да му обръща внимание.

— О… просто стъпих накриво… или стълбите са дефектни.

— Съмнявам се проблемът да е в стълбите — каза Бастиен. — Табита винаги е била непохватна, това е. В семейството се носят легенди за нея.

Дана не забеляза как вперих поглед в инкуба при последната му забележка относно непохватността ми, защото гледаше към обувките ми до вратата. Те бяха с каишки, черни и със седемсантиметров ток.

— С тях ли беше обута през деня? — отправи ми сериозен майчински поглед. — Знам колко силен е социалният натиск да влезем всички в един и същи калъп. Но, ако носиш такива обувки по цял ден, сериозно ще увредиш краката си. А и те изпращат съобщение, че не се срамуваш да…