Шапка от небето

— Аз не лъжа — измънка Тифани, но никой не я слушаше.

Обидена и ядосана тя гледаше как момичетата Откриват Ъглите и Призовават Кръга, освен ако не беше обратното. Това продължи известно време. Щеше да бъде по-добре, ако всичките бяха сигурни, какво точно да правят, но вероятно беше трудно човек да знае, какво да прави, когато Аннаграма е наблизо, защото тя не преставаше да поправя всички. Беше застанала с една голяма книга отворена в ръцете й и се разпореждаше ли разпореждаше:

— … а сега ти, Гертрудъ, тръгвай срещупосочно, не бе, на другата страна, вече буквално хиляди пъти съм ти го казвала, а Лулу… Къде е Лулу? Ти пък какво правиш там? Взимай опростителния потир… не този бе, а онзи без дръжките… да този. Хариета, вдигни Жезъла на Въздуха малко по-високо, нали все пак би трябвало да е във въздуха, ако схващаш какво ти говоря. И в името на всичко свято, Петулия, умолявам те, опитай се да изглеждаш малко по-достолепно, а? Съзнавам, че не ти е естествено присъщо, но можеше поне да се престориш, че полагаш някакви усилия. Между другото, отдавна се канех да ти кажа, че никога не е било писано заклинание, което да започва на „Ъ-ъ“, освен ако не съм в най-дълбоко заблуждение. Хариета, това ли е Котелът на Моретата? Да не би поне малко да прилича на Котела на Моретата? Не ти ли се струва, че не прилича? Какъв беше този шум?

Момичетата изпосведоха погледи. Една от тях изсмотолеви:

— Тюла настъпи венеца на безкрайността, Аннаграма.

— Не ми казвайте, че е онзи с автентичните култивирани перли, нали не е той? — изтъни глас Аннаграма.