Нито пени повече, нито пени по-малко

Харви звънна на секретарката си — госпожица Фиш, за да провери дали всичко около пътуването е уредено. Както винаги, беше излишно да проверява, но какво да се прави, навик. Госпожица Фиш работеше при него вече двайсет и пет години, още от деня, когато Меткаф беше купил „Линкълн Тръст“. Веднага след появата му почти всички стари достопочтени служители бяха напуснали, но госпожица Фиш бе останала, понеже таеше в непривлекателната си гръд неотслабващата надежда някой ден да се омъжи за Харви. Когато на хоризонта се появи Арлин, госпожица Фиш вече се бе наложила като кадърна съучастница, на която може да се разчита във всичко и без която Харви надали щеше да се оправи. Плащаше й от щедро по-щедро, затова и с времето госпожица Фиш волю-неволю преглътна огорчението, че друга е станала госпожа Меткаф, и продължи да работи при него.

Секретарката вече бе купила билет за краткия полет до Ню Йорк, беше платила и за апартамент „Трафалгар“ на кораба „Кралица Елизабет II“. Пътуването през Атлантическия океан бе вероятно единственото време, когато Харви се откъсваше от телефона и телекса. Служителите в банката бяха получили указания да се свързват само в краен случай с големия презокеански пътнически кораб. След като Харви пристигнеше в Саутхамптън, там щеше да го чака обичайният ролс-ройс, за да го откара до Лондон, до апартамента в „Кларидж“, според Харви последният английски хотел — наред с „Конот“ и „Браунс“, където благодарение на парите можеше да се докосне до, както го наричаше, класата.

Харви се качи на самолета за Ню Йорк в прекрасно настроение, отпусна се и изпи два „Манхатън“-а22. На кораба всичко беше както винаги безупречно. Първата вечер капитанът, Питър Джаксън, винаги канеше пътниците, наели апартамент „Трафалгар“ или „Кралица Ана“, на своята маса. Но това едва ли можеше да мине за нечувана щедрост от страна на корабоплавателна компания „Кюнард“ — все пак една нощ във въпросните апартаменти струваше 1250 щатски долара. В такива случаи обаче Харви се стараеше да се държи безукорно, макар че повечето странични наблюдатели го смятаха за доста недодялан.

Един от стюардите — италианец — беше натоварен да се погрижи за развлеченията на Харви, за предпочитане под формата на висока едрогърдеста блондинка. Таксата за една нощ обикновено възлизаше на двеста долара, италианецът обаче смяташе да вземе от Харви двеста и петдесет — защо не! С ръста си от метър и шейсет и осем и своето тегло — цели сто и три килограма! — богаташът почти не можеше да се надява да свали в дискотеката някое младо гадже, а след като пийнеше и хапнеше, дори и да се охарчеше със същата сума, шансовете някой да му прави компания клоняха към нулата. Мъже в положението на Харви нямат време за такива провали и смятат, че всичко в тоя живот си има цена. Тъй като пътуването траеше само пет дни, стюардът успя да запълни докрай времето на Харви — пак добре, че не се беше записал за някоя от триседмичните екскурзии из Средиземно море!