Прилепът

Биргита постави голяма маргарита пред Ото.

— Преди няколко години Еди Мабо, жител на островите Торес, предизвика статуквото. Оспори принципа за тера нулиус и заяви, че по време на заселничеството си на континента британците неправомерно са откраднали земя, принадлежаща на аборигените. През 1992 година Върховният съд отсъди в полза на Мабо и постанови, че по закон Австралия принадлежи на коренните жители. В издадената от върховния арбитраж присъда се посочва, че аборигените имат пълното право да предявяват претенции към собствеността над земите, от които са се препитавали и които са населявали преди нашествието на белите заселници. Съдебното решение, разбира се, предизвика буря от недоволство и мнозина светлокожи надигнаха възмутено глас, защото се изплашиха да не загубят поземлените си владения.

— А сега какво става?

Ото отпи голяма глътка от коктейлната чаша, поръсена със сол по ръба, намръщи се, все едно му бяха поднесли оцет, и внимателно си избърса устата със салфетка.

— Ами какво… Решението не подлежи на обжалване. Нормативната уредба за правата на коренното население е приета от парламента, но властите не я прилагат в цялата ѝ строгост. Не се е случвало да отнемат земята на малоимотен земеделец. Постепенно паниката се поуталожи.

„Как се набутах в тази ситуация — да седя в бар и да слушам как някакъв травестит ме просвещава на тема австралийска политика.“ Изведнъж Хари се почувства горе-долу като Харисън Форд в сцена от филма „Междузвездни войни“.

Прекъснаха новините и на екрана се появиха усмихнати австралийци във фланелени ризи и с кожени шапки. Рекламираха марка бира, чието най-голямо достойнство очевидно беше, че е „горда да е австралийска“.