Лабиринтът от кости

Ковалски се напъха с въздишка в работното облекло. Наложи се да си глътне корема и да издиша, за да дръпне ципа.

„Е, все ще свърши работа“.

Взе от пейката ремъка с кобура. Нямаше начин да го носи под комбинезона и не беше сигурен, че Мария ще се зарадва, ако го помъкне открито. Монк го беше предупредил да е дискретен. Ковалски поклати кисело глава, закачи кобура до сакото и промърмори:

— И без това няма да ми разрешат да отстрелям горилата.

Въпреки това ръката му посегна към дръжката на оръжието — чисто нов „Хеклер и Кох“ 45-и калибър. Стисна зъби. Не можеше да го зареже.

„Мой си, приятел“.

Извади пистолета от кобура и го натика в един дълбок заден джоб на комбинезона. Издутото място изобщо не беше дискретно, но какво можеше да направи?

Затвори шкафчето, заключи го и напъха крака в студените гумени ботуши. Вече пременен, тръгна обратно към Мария. Пристигна точно когато студентът се връщаше от кучкарника с едно преливащо от радост младо куче на сиви и черни петна, което буквално танцуваше до него.

— Танго — представи го с усмивка Мария.

Горилата изсумтя за поздрав, вдигна високо вежди и помаха със свободната си ръка.

Джак свали ремъка и пусна Танго да се втурне към приятеля си. Кутрето така размахваше опашка, че задницата му сякаш щеше да се разглоби.

— Готови ли сме? — попита Мария.

— Да приключваме — промърмори Ковалски и последва горилата и кучето.

„Май вече съм и официалният придружител на домашни любимци в Сигма“.

Тръгнаха към отворената врата в дъното на товарната рампа. От надвисналото сиво небе ръсеше ситен дъжд. Въпреки това въздухът беше чист и примамлив, без миризмата на животни и амоняк от почистващите препарати.

Слязоха по бетонната рампа до чакълената пътека, водеща към влажна зелена поляна. Студентът Джак излезе с тях с ремъка в ръка. Щом се озоваха на поляната, Мария пусна подопечния си и Баако заподскача из мократа трева, гонен от лаещото куче.

На петдесетина метра от тях се издигаше тъмна гора от борове, дъбове и бял кедър.

— Безопасно ли е да го пускате така? — попита Ковалски.

Мария посочи оградата в далечината.

— Тази част е оградена. Телената ограда не е препятствие за Баако, но той знае, че не бива да излиза извън нея. Пък и не мисля, че би поискал да избяга. — Тя обхвана района с широк жест. — Всичко, което обича, е тук. И въпреки лудориите, които показва в момента с Танго, той не е най-големият храбрец. В много отношения е мамино синче.

Ковалски чу как гласът ѝ трепна на последното изречение и долови обич, а може би и мъничко вина. Мария скръсти ръце на гърдите си и тръгна през тревата, загледана с тъга и копнеж към играещите си животни.

Докато ги следваха, Ковалски зададе въпроса, който го тормозеше:

— Как е станало така, че двете със сестра ви сте се захванали с генетика?

— Да не си мислите, че само мъжете могат да се занимават с наука? — Тя му се усмихна закачливо. — Сигурно се дължи на факта, че сме близначки. Когато растеш с някой, който изглежда досущ като теб, макар и да знаеш, че вътрешно сте различни, това раздвоение става част от теб, кара те да искаш да го разбираш по-добре. И на свой ред да разбираш по-добре себе си. Така с времето въпросите стават любопитство, а любопитството ни доведе до професията ни.