Вечерен курс
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #21
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вечерен курс». Краткое содержание книги:
Нещата бързо се изясняват. Агент на ЦРУ, внедрен в спяща клетка на джихадисти в Хамбург, случайно е чул пристигнал от Близкия изток куриер да прошепва: „Американецът иска сто милиона долара”. За какво са тези сто милиона? И кой може да ги плати?
Разузнаването и военното командване са притеснени. Задачата на Ричър и двамата му нови приятели е да открият американеца. Максимално бързо и напълно незабелязано. Джак Ричър заминава за Германия, придружен от жената, на която винаги е разчитал в работата си - сержант Франсис Нили. Операцията неочаквано се усложнява. Наяве излизат стряскащи тайни от времето на Студената война. Светът е заплашен от огромен по мащаби терористичен акт. Джак Ричър познава правилата на играта, но често трябва да се движи по ръба на закона. Което едва ли може да го спре...
— Два — каза Ричър на жената зад щанда.
Старо армейско правило. Яж винаги когато можеш. Следващата възможност може да се открие чак след няколко дни. Продавачката показа с мимики и жестове, че Ричър трябва да седне и тя ще го обслужи. Ричър отвърна с аналогична пантомима, че иска да вземе таблата с кафетата и щруделите още сега. Негово собствено правило. Можеше да се наложи да тръгне без предупреждение и не искаше да завлича с неуредени сметки обикновени трудови хора. Взе рестото, отнесе подноса на масата и седна. Нили се извърна дискретно и каза:
— Видяха ни да влизаме тук. Ускориха крачка. Ще ги видим след минута.
Ричър погледна първо наляво, после надясно. На двайсетина метра по-надолу по улицата имаше още една сладкарница. Масите ѝ също бяха разположени покрай прозорците. И предлагаха добър изглед навън. Ако преследвачите им имаха достатъчно ум в главите си, щяха да се настанят именно там. Така можеха да чакат колкото е необходимо, без да предизвикват подозрение, и да продължат следенето веднага щом обектите им излязат на улицата.
— Ето ги — каза Нили.
Ричър видя двамата мъже. Изглеждаха точно както ги бе описала Нили: трийсетинагодишни, по-едри от нея, по-дребни от него. Около метър и осемдесет, деветдесет килограма. Къси коси. Вървяха като американци. И бяха облечени като американци. По-конкретно, особено за опитно око, облечени като американски военни в отпуск. Облечете някой цивилен в униформа за час-два, колкото да изиграе роля в киното или да отиде на бал с маски, и ще видите, че изглежда нелепо в нея, че се чувства непривично и некомфортно. По същия начин облечете някой войник, който не е свалял униформата през последните десет години, в джинси и яке, и той също ще изглежда нелепо в цивилни дрехи. Защото няма да е свикнал с тях. Ще изглежда прекалено спретнат, с остри като бръснач ръбове на панталона, а и позицията на тялото му ще го издава, тъй като ще върви с изправени рамене и ще крачи отмерено.
Мъжете се появиха и подминаха сладкарницата, както Ричър и Нили бяха подминали бара, без да забавят, без да ускорят, вперили погледи право пред себе си, оглеждайки улицата с периферното си зрение. Широки обветрени лица, напукани ръце, покрити с мазоли. Сержанти най-вероятно. Професионални военни, ако се съди по вида им. Единият прошепна нещо на другия, той кимна и двамата влязоха в сладкарницата от другата страна на улицата, на двайсетина метра от Ричър и Нили. И в двете посоки се движеха коли, а тротоарите бяха изпълнени с хора, тръгнали на пазар, или служители от близките офиси. Мъжете се настаниха до прозореца, като се преструваха, че не забелязват Ричър и Нили, също както Ричър и Нили се преструваха, че не гледат към тях.
— Кои са те? — попита Ричър.
— Не мога да преценя само по външния им вид.
— Някакви догадки?
— Очевидно военни. Най-много сержанти. Вероятно не са от бойна част. Старите сержанти от бойните части изглеждат по различен начин. Тези се занимават с нещо друго.
— Но не работят зад бюро.
— Съгласна. Помощни войски най-вероятно. Транспортни може би. Нищо чудно да товарят камиони. И да ги разтоварват. Ти какво смяташ?
— Чудя се защо са тук — отвърна Ричър. — Как са разбрали къде да ни намерят?
— Гризман? Може той да им е позвънил веднага след като ни остави пред хотела.
— Но ние не отседнахме в същия хотел. Не може да са ни проследили от там. Защото не тръгнахме от там.
— Което означава, че имаме изтичане на информация от Съвета за национална сигурност. Само те знаят в кой хотел сме отседнали. Което е абсурдно.
— Добре. В такъв случай не са ни проследили от хотела. Ние сами сме се натъкнали на тях. Чакали са тук.
— Защо?
— Може барът да е място за срещи на съмишленици и приятели. А може тук да идват всякакви хора. Може да въртят някаква търговия. Какво се случва, когато двама военни полицаи се появят изневиделица в града? Поставят наблюдатели, ей така, за всеки случай. И ние се появяваме. Току-що сме задействали сигнализацията им.
— Те не знаят, че сме служители на Военната полиция. Не знаят имената ни. Никой не знае, че сме в страната.
— Ние как разбрахме за Хелмут Клоп?
— Гризман е предал някакъв тъп полицейски доклад. Пратил го е в консулството.
— Защото е добросъвестен гражданин?
— Не, защото пази огромния си задник.
— Човек като него несъмнено би изпратил доклад за двама американски военни, попаднали в полезрението на полицията във връзка с разследване на убийство. Които минавали покрай местопрестъплението и се престрували на туристи. Имената ни бяха записани черно на бяло. Затова е решил да препрати доклада. Най-вероятно директно в командването ни в Щутгарт. Където някой го е прочел, видял е, че доскоро сме служили в Сто и десета специална част, и е задействал аларма. Натиснал е червеното копче като в някоя банка. Никой не знае нищо, но вижда, че в града пристигат разни хора. Защо са дошли? Започнали сме мащабно издирване. Ще настъпим доста хора по мазолите.