Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Добраха се и до запенена беснееща река в дълбока клисура, умалено подобие на Гар при Шазмак. Опасното прехвърляне от другата страна им отне цял ден. По-късно Тенсор се изкачи върху връх, откъдето се откриваше изглед към морето. Далеч долу при устието на реката имаше доста голям град. По̀ на север планината пак се отдалечаваше от брега.
— Тази река сигурно е Ганел — промълви Тенсор, — а градът е Ганпорт. Напредваме добре, но трябва да бъдем още по-бързи.
Мъкнеха се един зад друг по виещата се планинска пътека и последният влачеше широк клон, за да заличава следите в мократа пръст. Колкото по-нагоре отиваха, дъждът се смесваше с ивици гъста мъгла.
На билото престана да вали за малко, но между дърветата небето още сивееше оловно, готово да изсипе нов порой върху тях. Шляпаха в локвите към мочурлива алпийска ливада, където мъхът растеше на огромни възглавници сред отломка гранит, оформени от вятъра и водата в подобия на гъби.
Аспър спря насред крачка. Дори този същински веселяк в групата аакими беше потиснат.
— Взе да ми се струва, че крача на място — промърмори той и изстиска вода от шапката си.
Никой не продума. От две седмици пътуваха и духът им не беше по-ведър от противното време. Дори Тенсор се изтощаваше от влаченето в калта. Лиан се тръшна на купчинка мъх.
— Мен ако питате — обади се Малиен, — най-добре да си починем тук, ако не искаме не само пленникът да издъхне, но и ние да окапем. Невъзможно е да бягаме до безкрай.
Тя махна с ръка към Хинтис.
Той бе по-изтощен от останалите, сякаш необичайният му ръст го лишаваше от издръжливост. Седеше, провесил глава между коленете си, и дишаше на хъхрещи в гърдите му пресекулки. Тенсор като че се ядоса, но Хинтис направо полегна в кишата.
— Гърдите ми горят — изрече дрезгаво.
— Ще спрем тук — реши предводителят.
Намериха място за бивак между дърветата, където голяма извита плоча гранит се опираше като шапка на гъба върху три по-малки камъка. Все пак даваше някакъв подслон, макар че пръстта отдолу беше влажна, а вятърът свиреше на воля в жалкото им убежище. Малиен даде на всички, не само на Хинтис, някакви билки, които носеше в раницата си. Намериха и малко по-сухи клони, но въпреки огъня Лиан не се стопли.
Дремеше, увит в наметалото си и в едно одеяло. По някое време се пренесе в Туркад — пълзеше в канавката с отсечен крак и умоляваше за помощ, но никой не се притече.
Събуди се от собственото си мятане по земята. Огънят бе угаснал и аакимите спяха, само часовите будуваха в гората. Нямаше смисъл да си налага сън насила. Кокореше се напълно буден, премръзнал и унил. Обу мокрите ботуши на изтръпналите си крака, гребна с канчето си от горещия ошаф със сини сливи в котлето и се отдалечи към ливадата. Облаците се разредиха, надникна пълната луна — мътно жълта, но тъй и не показа изцяло лика си. Светеше колкото Лиан да вижда къде да мине между камънаците.
Седна на плоска скала, отпиваше от сладкия ошаф и умуваше над окаяния си живот. Загуби Каран, а Тенсор го водеше насила към някакъв мрачен завършек. През бягащите по небето облаци му се мярна мъглявината Скорпион. За пръв път зърна това червенеещо зло знамение в нощта, когато разказа „Предание за Възбраната“ миналото лято. Потръпна, но мъглявината се скри отново.
Някой го сръга в гърба и той отскочи със заседнал в гърлото вик.
— По-кротко, летописецо — сгълча го веселият глас на Малиен. — Враговете ни са далеч оттук.
— Вашите врагове! — сопна се той неприязнено. — А моите са ей тук, около мен. Откъсват ме от всичко, което ми е скъпо, за да ме използват и после да изхвърлят останките.
— Помисли си обаче за възможностите да видиш онова, което никой летописец досега не е съзирал, и да разкажеш каквото никой досега не е изричал.
— Да, хрумна ми и това, преди да проумея, че съм жалък безполезен некадърник и май смъртта е най-добрият изход за мен.
— Пфу! Самосъжалението е най-презряното чувство. Стегни се и направи нещо.
Все едно го шибна с камшик през лицето. У Лиан пламна такава ярост, че сигурно би могъл да изтръгне и вкопан в земята камък. Подбираше думите си така, че да жилят най-силно.
— Е, щом е тъй, значи и аз съм презрян — заговори тихо. — Но не колкото вас — аакимите. Само хленчите и кършите ръце за Шазмак и другите си несполуки. Я се замисли за собствените ви Предания! А не можете без своята надменност, както мухите не могат без бунището. Давате власт в ръцете на глупци и ги следвате сляпо към бездната, защото сте твърде горди, но и твърде страхливи да ги изпъдите и да мислите със собствените си глави. И ето че пак повтаряте все същото. Преди броени дни ти бълваше вопли и проклятия срещу безразсъдството на Тенсор, но пак си се лепнала за него като пиявица за кучи ташак…