Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Малиен поръси разреза с червеникав прах от малко шишенце, което грижливо запуши. После извади игла и конец.
— Но какво ще правиш с тези неща? — разтревожи се Лиан.
Идеално равните й зъби лъснаха във весела усмивка.
— Ще те зашия, летописецо. А ти ще можеш да напишеш нова история. Наречи я „Хиляда и първият герой или хлапакът, който пищеше“.
— Недей!
— Необходимо е.
Тя застана до огъня и си сгря ръцете. Иглата мина за миг през пламъците. Вдяна конеца, без да гледа.
— Ако предпочиташ… — проточи Малиен — …ще оставя Тенсор да свърши тази работа.
— Не!… Щом трябва, направи го ти.
Налагаше се да се направят много шевове на дългата рана и Лиан страдаше не само от болката или гледката. Почервенелият конец минаваше през плътта му с крайно неприятно стъргане. Едва понасяше усещането. Лека-полека разрезът се затваряше и кожата се събираше в ръбове. Накрая Малиен го превърза наново и му помогна да облече ризата и куртката.
— Май е по-добре да вържа ръката ти за тялото, за да не разкъсаш неволно шевовете…
— Не! — за кой ли път възкликна Лиан, но тя не го послуша.
Тъкмо привършиха с това, и Тенсор и останалите аакими се покатериха тичешком по хълма въпреки тежестта на раниците си.
— Да вървим! — изгърмя гласът му. — Подгониха ни.
Стъпкаха огъня и нахвърлиха сняг отгоре. Тенсор стрелна с поглед Лиан, кимна и всички хукнаха. Тичаха цяла нощ, но не можаха да се отърват от преследвачите, тръгнали подире им с упоритостта на хрътки. Отгоре на всичко Лиан ги бавеше и когато се мъкнеше сам, и когато го носеха. Призори Тенсор даде почивка, за да хапнат набързо.
— Кой ни гони? — попита Хинтис между два залъка.
— Опасявам се, че между тях има и уелми, щом са ни издирили с такава лекота в мрака.
— Уелми или гашади? — озъби се най-високият ааким. — И как е възможно да се възродят след толкова време?
— Всички бихме искали да научим отговора — вметна Малиен.
— Тогава да ги причакаме — изръмжа Хинтис — да изтръгнем истината, тъкмо ще отмъстим и за Шазмак. Все едно имам трън между ребрата, когато бягам от тях!
— О, ще отмъстим за Шазмак — сдържано го увери Тенсор и обгърна с ръка раменете му. — Но първо на господаря, после на слугите. Нима искаш да рискуваме по-важната победа?
— Този твой зейн ни бави непоносимо — направи гримаса Хинтис, — а и долавям у него нещо, с което не мога да се примиря. Какво ще кажеш да му строша главата в онзи камък? А после ще покажем на уелмите колко бързи могат да бъдат краката ни.
Лиан се смръзна, но краят му още не бе настъпил. Тенсор възрази:
— Ще го изтърпиш, Хинтис, защото имам нужда от него. А ти ще издържиш, колкото е необходимо. Такива сме си ние — аакимите.
Храчката на Хинтис за малко не уцели ботуша на Лиан, но високият мъж не продума повече. Втурнаха се по остър скален гребен. Оттук можеха да слязат само с пъплене по стръмнината и щяха да бъдат беззащитни.
— Не ми харесва това — дрезгаво се оплака Малиен, докато се провираха между камънаци и паднали дървета. — Избутват ни в клопка. Накъде вървим?
— Не знам — призна Тенсор. — Не съм идвал по тези места.
— Ако имат достатъчно хора, те могат да пратят отряд в подножието, преди да сме допълзели до върха.
— Няколко взвода отделени пестеливо от нуждите на войната, не могат да ни възпрат — заяви Тенсор, метна изтощения Лиан на рамо и още по-яростно се устреми нагоре.
Скоро стигнаха до връхната точка на хребета — излязоха от гората на каменен купол, нарядко изпъстрен с туфи бодлива трева и осеян с чакъл. Не можеха да се скрият тук, затова профучаха през голото място и спряха като заковани. Гребенът беше разкъсан от пролом, широк стотици обхвати. А под него имаше твърде стръмен сипей чак до смалена от разстоянието буйна река. Наистина попаднаха в капан.
Аакимите се споглеждаха мълчаливо.
— Така ли ще си отидем? — поклати глава Тенсор. — Поне ще отнесем и мнозина от тях със себе си.
— Не съм склонна да се сражавам — възпротиви се Малиен. — Предпочитам да си опитам късмета със свлачището и реката.
От гората се показаха войници. Тенсор пак се загледа надолу.
— Кой е доброволецът да опита пръв? Ами да — ти си, летописецо! Ще се отплатиш за всички неприятности, които ни носиш.
Той сряза сръчно бинтовете, с които ръката на Лиан бе вързана за тялото.
— Какво правиш?!
— Хвърлям те долу. Ако оцелееш, изтичай встрани, иначе сипеят ще те премаже. Готов ли си?
— Не съм! — изквича Лиан, но Тенсор го вдигна и го бутна по склона.
8. Споделени сънища