Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
Думите пак увиснаха във въздуха. Четиримата седяхме втренчени във водата и вълните.
Изведнъж пронизителният писък на Кенди сякаш блъсна чашата от ръката на Белочек и тя изчезна с плясък.
— По дяволите!
Кенди се изкачи от кухнята, отметнала глава в заразителен смях, почернелите й от слънцето гърди се тресяха. Носеше поднос със сотирани скариди и затоплени във фурната тортияс, малки зелени топчета гуакамоле* и червена салца, както и купчини чушки и пържени картофки. Кикотещата се Ева я следваше с гарафа, пълна с маргарита, и шест пластмасови чаши. Жени демони? Не мисля. Дори капитан Белочек, нашият енигматичен монах, се оживи от жизнерадостната гледка, която представляваха, или пък скаридите го вдигнаха на крака, не знам. Свали си качулката и се нахвърли върху подноса на Кенди.
[* Гуакамоле — сос с основна съставка намачкано на пюре авокадо. Топи се с царевична тортила или пържени картофи. — Б.р.]
— Драконите да вървят по дяволите — обяви той. Взе една капеща от сос безпомощна скарида и я разкъса със зъби.
Като девица
— Ставайте всички!
Графиката на магнитометъра приличаше на кардиограмата на двустранен инфаркт. От може би четиридесет минути гледах как писецът се движи на зигзаг. Изведнъж той се отклони рязко и излезе извън границата на мрежата. Кенди затвори криминалето, вдигна слънчевите очила на разкошната си коса и провери графиката.
— Бинго! — каза. — Спирай, Лео!
Белочек завъртя руля, отражението на слънчевите лъчи в златния му «Ролекс» описаха дъга. Лабрадорът излая, Дъф се пробуди от дрямката си на мостика, а Рок и Ева изтичаха от носа.
— Кой ще се гмурне с мен? — попита Кенди, докато закрепваше регулатора към бутилката.
— Аз — каза Дъф и започна да се стяга.
Кенди му хвърли скептичен поглед.
— Изпи половин гарафа маргарита на обяд.
Той си потри очите и се протегна.
— Това беше преди час — отвърна.
— Алкохолът дехидратира. Може да доведе до декомпресия.
— Значи ще пийна малко вода.
— Аз мога да дойда — каза Рок и скочи на мостика. — Не съм пил и капка.
— Забрави, Рок — прекъсна го Дъф. — Аз казах пръв.
— Връщай се да си доспиш — каза му Рок. — Притрябвал ни е още един припадащ на 20 метра.
— Аз ще отида. Рок.
— Няма да стане.
— Така ли? Ти за кого се мислиш — за капитан Немо?
— Да ти го начукам!
— И аз на теб!
— Господа, господа. Моля ви! — Беше Белочек. С онзи негов глас. — Ако нямате нищо против, аз бих искал да направя компания на Елинор.
О! Незнайно защо не ни бе хрумнало, че собственикът на плавателния съд може да поиска и той да се гмурне.
— Имаме 6 кислородни бутилки на яхтата — обясни той. — Вече използвахме две. За максимална ефективност трябва да се придържаме към бройката от двама гмуркачи на един път. Четирима трудно се контролират. Което означава, че можем да се гмурнем още два пъти. Ако ми доставите удоволствие този път, обещавам, че следващия двамата ще бъдете повече от добре дошли да се спуснете под водата. Съгласни?
Дъф сви рамене.
— Добре — съгласи се Рок. — Както кажете.
— Чудесно. — Той даде заден, яхтата забави ход и окончателно спря. — Ева, скъпа? Би ли била така добра да ми събереш екипировката?
Ева се спусна долу, без да каже дума. Белочек натисна едно копче и котвата пльосна във водата.
Десет минути по-късно от Кенди и Лео бяха останали само два кротки вулкана от мехурчета на повърхността. Спуснаха се по въжето на котвата и сигурно вече бяха достигнали дъното, намиращо се горе-долу на същата дълбочина, както когато се бяхме гмурнали с Ева. Всъщност бяхме доста близо до мястото, където двамата слязохме под водата, може би само на около двеста метра по-навътре. Гледах как издишаният от двамата въздух се слива в момента на изригването си над повърхността и пак си мислех за подводните течения и се надявах, че Белочек е прав за акулите. Прав или не, забелязах, че запаса нож на бедрото си.
Океанската повърхност изглеждаше спокойна. Ниски търкалящи се вълни накъдряха обляната от слънце стъклена равнина и нежно поклащаха яхтата, а ярки облаци плуваха като гигантски хартиени китове по синьото небе над нас. Вдигнах висящия на шията ми бинокъл и го насочих към града. Помръкналият и безжизнен хаос от измазани с гипс къщи приличаше в маранята на мираж, кацнал на хълма над плажа. Никакъв признак на човешка дейност не се забелязваше на дока, никакви подозрителни рибарски лодки не гребяха край нас.
Седях на ръба на палубата, клатех си краката над водата, взирах се в непроницаемите дълбини и усетих, че пак се питам как ли дяволът е изгубил главата си. Може би по същия начин, по който падрето беше загубил езика си. Вдигнах очи и ги присвих към градчето. То си лежеше там в ленивата омара точно толкова непонятно, колкото океана, гнилите му тайни бяха завити като риба в месарска хартия. Риба, змиорка или октопод — знаех, че трябва да се върна и да се уверя какво точно беше менюто. Коя, по дяволите, беше Обуела? Защо всички се криеха? Какво се бе случило с Дан? От всеки въпрос, който си задавах, изникваха още десет. Трябваше да се заровя по-внимателно в тетрадката. Трябваше да подуша пак около развалените наденички, те можеха да разкрият болестта, която мъчеше креещото градче.