Златният дявол

Четиримата се взирахме мълчаливо във водата. Тя изглеждаше някак си различна, по-мътна и зловеща. Белочек си промърмори нещо под носа. Чух думата «дракон».

— Какво казахте? — попитах.

Вдигна очи към небето, сякаш следваше някаква въздушна мисловна нишка.

— Твоят вазовагален синкоп ми се струва доста интригуващ — каза той.

Отвърнах му, че според мен е досаден. Той предложи друга гледна точка.

— Чудя се дали припадъкът си няма цел. Прилича на самоналожен сън.

— Едва ли мога да го контролирам — казах.

— И сънят не е изцяло под наш контрол. Съзнанието ни неохотно се предава на една временна смърт. Никой не знае целта му. Мозъчно възстановяване? Извънредно обработване на данни? Може да има и еволюционна функция — наложена неподвижност. Сънят като начин на оцеляване. През късния мезозой студенокръвните влечуги управлявали света, а нашите предци, бозайниците, се криели по дърветата, парализирани до безсъзнание. Будели се през нощта и под прикритието на тъмнината слизали и крадели яйцата на хищниците.

Белочек се загледа в кехлибарената си напитка.

— Може би периодично се будим от сън, за да бъдем предпазени от изяждане. Ето откъде идва съдържанието на кошмарите. Откакто могат да говорят, децата непрекъснато разправят, че сънуват чудовища.

Чудовища. Думата увисна във влажния въздух като миризмата на мократа кучешка козина. Белочек май си говореше сам, като че ли не го интересуваше кой го слуша. Може би намекваше, че просто съм сънувал, че моят «дявол» е детски кошмар. Или предполагаше, че някои сънища са като наяве. Нямах представа какво иска да каже. Главата му бе скрита в качулката на кафтана, дори не виждах лицето му. Но гласът му звучеше хипнотично. Държеше ме в ръце точно както стискаше чашата си.

— Сънят — продължи той — е рудиментарна историческа останка, сънищата са утайката на страха. И това след шест милиона години на земята. Паметта на жертвата е дълга. — Той отново отпи бавно от питието и се загледа в отражението си във водата.

— И какво общо има това с моя припадък? — попитах.

— Какво ли не. Или пък нищо. — Той ми хвърли поглед, засенчен от качулката. — Твоят проблем ме връща към легендата за гърците. — Пак се загледа в движещото се отражение. — За да не зърне вкаменяващия поглед на медузата Горгона, Персей го отразил в щита си. Когато преминавал покрай осеяния с кости бряг на сирените, Одисей запушил ушите на моряците си и се вързал за мачтата. Как иначе да чуе песента им и да оцелее? Със затворени очи, със запушени уши, вързани — така тези древни герои се защитавали от създадените от самите тях сурогати на съня.

— Пазете се от жените демони? — Дори Дъф се бе заслушал.

— Пазете се от красотата и ужаса на природата. Розата привлича погледа, а бодлите й — кръвта. Подмамени с обещание за удоволствие, влизаме в неизвестното, в terra incongnita. Можем само да си представяме какво ще срещнем там. И така, на празния край на морската карта, изписали отровно предупреждение: Тук има дракони.