Огнена светлина

— Аз не съм това, което си мислиш…

Близо съм. Твърде близо. До това да му призная истината.

— Помислих си, че може би… — Той се спира и поклаща глава.

— Какво? — едва разпознавам гласа си, толкова е пресипнал и напрегнат. Ударите на сърцето ми са оглушителни. В гърдите ми трепва едно непонятно чувство на надежда, каквото не съм изпитвала никога преди.

— Няма значение. Глупаво е — Гласът му се снишава дрезгав и почти недоловим. — Просто забрави, че съм идвал. — Промърморва нещо толкова тихо, че не успявам да го чуя, но мисля, че е ругатня. — Няма как да се получи. Не и с моето семейство. Те са… различни.

— Какво му е на семейството ти? — питам, макар вече да знам. Или поне знам какво не му е наред според мен. Основанията на Уил може да са различни.

Устните му се свиват и му придават почти жесток израз. Израз на ловец, какъвто не искам да бъде.

— Нека просто да кажем, че не се разбираме.

Опитвам се да гледам невинно.

— Баща ти…

— Той не е от онези бащи, с които можеш да играеш футбол в задния двор. Веднага щом завърша, се махам.

Изведнъж ми става по-леко. Това доказва, че той не е като тях. Не е ловец, не е убиец. Опитвам се да не изглеждам твърде щастлива. Да скрия истинските си чувства.

Отново облизвам устните си и питам:

— А междувременно не можеш да имаш никакви приятели?

Той прокарва ръка през косата си. Златистокестенявите му кичури се повдигат и после падат на мястото си.

— Малко е сложно, но да, не искам да се сближавам с никого… или пък да водя някого у дома. — Уил ме поглежда в упор. Мрачно. Решително. — Те са като отрова, Ясинда. Не искам да имаш нищо общо с тях. Не искам никой, за когото ме е грижа, да има нещо общо с тях. — Той тръсва глава. — Не съм искал да те подведа. Съжалявам, че те поканих да излезем. Съжалявам, че не мога… — Пръстите му стискат силно волана, докато успее да си възвърне гласа. — Просто съжалявам…

Гърдите ме болят. Защото съзнавам, че и той чувства същото. Тази връзка помежду ни. Но той ще се отрече от нея, ще я убие. Какъвто и импулс да го е довел тук, той няма да го последва.

Предполагам, че това е за добро, но не се изпълвам с чувство на признателност.

Той махва с ръка към къщата на мисис Хенеси.

— По-добре се прибирай.

Кожата ми пламва в пристъп на гняв.

— Никога не съм те смятала за страхливец — изтърсвам аз.

Главата му се извръща към мен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти дойде тук тази вечер с определена цел. Защо просто не си признаеш? — Преди да си дам сметка какво точно правя, се навеждам над скоростния лост и го поглеждам право в очите. — Винаги ли бягаш от това, което искаш?

Може би изпадах в неловко положение, загатвайки, че ме желае, но вената, която пулсираше на шията му, ми подсказваше, че това действително е така. И самото присъствие тук също беше доказателство.