Огнена светлина

Ниският му глас прекъсва тишината.

— Не ми каза какво правеше навън толкова късно.

— На мен също не ми се спеше — отвръщам. Което не е точно лъжа.

Устните му се извиват почти незабележимо.

— Значи сме идеални един за друг. Двама души, страдащи от безсъние.

Идеални един за друг.

На лицето ми се изписва глуповата, налудничава усмивка.

И дори когато неговата усмивка угасва, не успявам да изтрия своята. Не мога да сдържа идиотското щастие, което прелива в гърдите ми.

— Ти кървиш — съобщава той и отбива бързо встрани.

Проследявам погледа му и забелязвам ивицата кръв върху горната част на бедрото ми. Сърцето ми се свива от ужас. Обръщайки ръката си виждам малката рана върху дланта ми, от която сълзи кръв. Мислено се моля да не се загледа в цвета й.

На светлина лилавото блещукане на кръвта ми е съвсем очебийно. Но в този сумрак няма да е толкова видимо. Или поне така си казвам, поемайки си дълбоко въздух.

— Няма нищо, одраскала съм се на оградата.

Уил съблича блузата си през главата. Дъхът ми засяда в гърлото ми. Гърдите му са широки и гладки. Мускули и сухожилия опасват цялото му тяло и трептят под кожата му.

Той сгъва блузата си на топка и я притиска към дланта ми. Сякаш имам смъртоносна рана.

— Н-не, няма нужда — промърморвам аз. Свивам пръстите си, защото ме обзема неистовото желание да докосна гърдите му. — Ще си съсипеш блузата.

— Моя е вината, че беше на онази ограда. Нека направя това, става ли?

Кимвам безгласно. Тъй или иначе не мога да се съпротивлявам. Усещам натиска на пръстите му върху ръката си и от тях струи топлина. Затварям очи. Неговата галантност ми напомня за онзи първи път, когато ме докосна. Там, в малката пещера. Спомням си близостта ни. Начинът, по който ме поглъщаше с очи.

Сега, когато отново съм толкова близо до него, си поемам въздух и пия уханието му. Солената топлина на тялото му. Буйна гора. Влажен вятър. Знам къде е бил. Знам къде е ловувал. Мигновено се пренасям у дома.

Отварям очи и изучавам лицето му, забелязвам как ускорено тупти пулсът на гърлото му. Ноздрите му се разширяват, сякаш той също поема аромата ми.

Погледът му се спуска към гладката повърхност на бедрото ми и ивицата тъмновиолетова кръв. Кожата ми блести като златна под светлината на близката улична лампа. Или поне се надявам това да е причината. За нищо на света не трябва да се преобразявам в този момент!

Той сваля ръката си. Тя е неуверена, докато се спуска надолу. Главата му се свежда до моята. Дъхът ни се слива. Потръпвам, когато ръката му докосва треперещото ми бедро. Въздух свисти през зъбите ми.

За момент погледът му се отмества към лицето ми. Въпросително. Зениците на очите му са толкова тъмни, обградени от светли пламтящи ириси с лешников цвят. Той поглежда отново надолу, лицето му е сковано, съсредоточено върху бедрото ми и кървавото петно върху кожата ми.