Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
При тези думи: „дете от Бога“, Питу не можа да се сдържи и въздъхна силно.
— Е, добре, приятелю — каза Жилбер, — бащата на бедната Катрин днес е бил ранен на Марсово поле, а майка й, госпожа Бийо, умира във Виле-Котре — трябва да й съобщим тези тъжни новини. Бихте ли искали да ни дадете адреса й?
— О, бедното девойче, Бог да му помага! Тя и без това вече е достатъчно нещастна! Тя живее във Вил-д’Авре, господине, на голямата улица… Не съм сигурен дали знам номера, но е срещу една чешма.
— Това е достатъчно — каза Питу. — Ще я намеря.
— Благодаря, приятелю — отвърна Жилбер, пускайки в ръката на портиера едно екю от шест ливри.
— Това не беше необходимо, господине, християните трябва да си помагат, за слава на Бога!
И като се поклони на доктора, влезе обратно.
— Е, какво? — попита докторът.
— Как какво — отвърна Питу, — тръгвам за Вил-д’Авре.
Питу винаги беше готов за заминаване.
— Знаеш ли пътя? — продължи да пита докторът.
— Не, но вие ще ми го покажете.
— Ти си със златно сърце и стоманени крака! — каза, смеейки се, Жилбер. — Но ела да си починеш. Ще тръгнеш утре сутринта.
— И при все това, щом не може да се чака?…
— Нито за едното, нито за другото има нужда от бързане — каза докторът. — Състоянието на Бийо е тежко, но, ако се изключат непредвидените неща, няма опасност от смърт. Колкото до стрина Бийо, тя може да живее още десетина-дванайсет дни.
— О, господин докторе! Когато завчера я сложиха да легне, тя нито говореше, нито шаваше. Само очите й все още изглеждаха живи.
— Няма значение, зная какво говоря, Питу, и гарантирам, че точно както ти го казвам, ще преживее още десетина-дванайсет дни.
— По дяволите! Вие по-добре от мен знаете това, господин Жилбер.
— Толкова по-добре е да оставим още една нощ Катрин да си почива. Една нощ сън в повече при нещастие е важно нещо, Питу!
При този последен довод Питу се предаде.
— Е, добре, тогава къде отиваме, господин Жилбер? — попита той.
— У нас, дявол да го вземе! Ще те откарам в предишната ти стая.
— Виж ти! — каза Питу. — Ще ми бъде приятно.
— А утре — продължи Жилбер, — в шест часа сутринта конете ще бъдат впрегнати в колата.
— Защо ще впрягат конете? — попита Питу, който смяташе коня за предмет на лукса.
— Ами за да те отведат във Вил-д’Авре.
— Хубаво! Значи има петдесетина левги оттук до Вил-д’Авре? — предположи Питу.
— Не, две-три са — каза Жилбер, пред чиито очи като светкавица премина младостта му и разходките, които беше правил със своя учител Русо в горите на Лувесиен, на Мьода и Вил-д’Авре.
— Е, защо тогава — каза Питу, — това е път за един час, тези три левги, господин Жилбер… Ще ги глътна като яйце!
— А Катрин — попита Жилбер, — мислиш ли, че тя също ще глътне като яйце трите левги от Вил-д’Авре до Париж и осемнайсетте левги от Париж до Виле-Котре?
— А! Вярно! — каза Питу. — Извинете ме, господин Жилбер. Аз съм глупак… Впрочем как е Себастиен?
— Чудесно! Ще го видиш утре.
— Както винаги, при абат Берардие?
— Както винаги.
— Е, толкова по-добре, ще се радвам много да го видя!
— И той също, Питу, защото и той като мен те обича от все сърце.
При това уверение докторът и Питу пристигнаха пред портата на улица „Сен Оноре“.
Питу спеше както ходеше, както ядеше, както се биеше, сиреч с цялото си сърце. Само благодарение на навика си, придобит от полето, да става в ранна утрин, той беше на крак в пет часа.
В шест колата беше готова. В седем той чукаше на вратата на Катрин.
Бяха се уговорили с доктор Жилбер в осем часа да се срещнат при леглото на Бийо.
Катрин дойде да отвори и като видя Питу, нададе вик.
— Ах! Майка ми е мъртва!
И като побледня се опря на зида.
— Не — каза Питу. — Само че, ако искате да я видите, преди да умре, ще трябва да побързате, госпожице Катрин.
Тази размяна на думи, в която с малкото слова казват толкова много, премахваше всякакви условности и с един скок постави Катрин лице в лице с нещастието й.
— И после — продължи Питу, — има и още нещо, още едно нещастие.
— Какво? — попита Катрин с онзи отсечен тон на създание, изчерпало мярата на човешката мъка, което не се плаши вече, че тя може да се увеличи.
— Вчера господин Бийо е бил опасно ранен на Марсово поле.
— Ах! — изохка Катрин.
Очевидно девойката проявяваше много по-малко чувствителност към втората новина, отколкото към първата.
— Тогава — продължи Питу, — ето какво си казах, а и доктор Жилбер е на същото мнение: „Госпожица Катрин ще посети на минаване господин Бийо, който беше отнесен в болницата в Гро-Кайу, и оттам ще вземе дилижанса за Виле-Котре.“