Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
Веднага, както казахме, след като научи от госпожа Кампан, че кралицата, която току-що го беше напуснала, приканвайки го да изчака завръщането й, е заета и му разрешава да се оттегли, Жилбер бе излязъл от Тюйлери и следвайки почти същия път като Питу, бе пресякъл Марсово поле, беше влязъл в болницата в Гро-Кайу и вече придружаван от двама болногледачи, които му светеха, преминаваше от легло на легло и от дюшек на дюшек из залите, коридорите, преддверията и дори двора, когато гласът на Питу го беше повикал до ложето на един умиращ. Както знаем, единият глас бе на Питу, умиращият бе Бийо.
Казахме в какво състояние Жилбер завари достойния арендатор и какви шансове даваше положението му. Шансове и добри, и лоши, но сигурно лошите щяха да бъдат повече, ако раненият си имаше работа с по-малко ловък лекар от доктор Жилбер.
120.
Катрин
От двете лица, които доктор Рейнал беше помислил, че е длъжен да предупреди за отчайващото състояние на госпожа Бийо, едното, както се видя, беше на легло в състояние, близко до смърт — това беше съпругът. Другото лице, което единствено можеше да дойде и да присъства на последните мигове на агонизиращата, беше нейната дъщеря. Ставаше дума да се извести Катрин за положението, в което се намираха майка й и баща й — само че къде беше Катрин?
Има само един възможен начин да узнаем — като се обърнем към граф Дьо Шарни.
Питу бе така нежно, така благожелателно приет от графинята в деня, когато от името на Жилбер беше отвел при нея сина й, че изобщо не се поколеба да предложи да отиде лично до къщата на улица „Кок-Ерон“ и въпреки късния час да поиска адреса на Катрин.
Наистина, часовникът на Военното училище удари единайсет и половина, когато, след като лечението бе приключено, Жилбер и Питу напуснаха леглото на Бийо.
Жилбер препоръча ранения на болногледачите. Той нямаше какво повече да направи, трябваше да се остави природата да действа.
Питу и Жилбер се качиха на колата на доктора, която чакаше при вратите на болницата. Докторът нареди на кочияша да тръгва за улица „Кок-Ерон“. Всички къщи в квартала бяха затворени и тъмни. След като звъня около четвърт час, Питу, който се прехвърли от звънеца на чукчето, най-накрая чу шум от жилището на портиера и един глас, пропит от лошо настроение, попита нетърпеливо:
— Кой е там?
— Аз съм — каза Питу.
— Кой сте вие?
— А! Наистина… Анж Питу, капитан от Националната гвардия.
— Анж Питу?… Не ми е познато това име!
— Капитан от Националната гвардия!
— Капитан… — повтори портиерът. — Капитан…
— Капитан! — повтори Питу, наблягайки на званието, чието влияние познаваше.
Действително портиерът можеше да си помисли, преценявайки поне бившата йерархия в армията, че си има работа с някой от адютантите на Лафайет.
Вследствие на това той смекчи тона, но без да отваря портата, до която се задоволи да се приближи:
— Е, добре, господин капитан — каза той, — какво искате?
— Искам да говоря с господин граф Дьо Шарни.
— Няма го.
— Тогава с госпожа графинята.
— И нея я няма.
— Къде са?
— Заминаха тази сутрин.
— За къде?
— За имението си в Бурсон.
— Ах, по дяволите! — каза Питу, сякаш говореше на себе си. — Разминал съм се с тях в Дамартен. Несъмнено те са били в онази пощенска кола… Ако знаех тогава това!
Но Питу нямаше как да знае, така че беше пропуснал графа и графинята.
— Приятелю — чу се гласът на доктора, който се намеси на това място в разговора, — можете ли да ни дадете едно сведение в отсъствие на господарите си?
— Ах, простете, господине! — каза портиерът, който вследствие на аристократичните си навици беше разпознал глас на господар в този, който току-що му беше заговорил така учтиво и благо.
И като отвори портата, добрият човек излезе по дълги гащи и с памучна нощна шапка в ръка, както се казва в стила на прислужниците, да получи заповедите при вратичката на колата на доктора.
— Какво сведение желае господинът? — попита портиерът.
— Познавате ли, приятелю, едно младо момиче, към което господин графът и госпожа графинята би трябвало да проявяват известен интерес?
— Госпожица Катрин ли? — попита портиерът.
— Точно така! — каза Жилбер.
— Да, господине… Господин графът и госпожа графинята на два пъти ходиха да я видят и често ме изпращат, за да я питам дали няма нужда от нещо. Но бедната госпожица! Въпреки че не я смятам за богата, нито нея, нито скъпото й дете от Бога, тя винаги отговаря, че няма нужда от нищо.