Мъглите на Авалон (Том 1)

Съзна, че каквото и да каже, ще прозвучи глупаво.

— Гуидиън. Никак не приличаш на баща си.

Той поклати глава.

— Не. Личи ми, че съм наследил кръвта на Авалон. Виждах веднъж Артур, когато дойде на поклонение в Гластънбъри — и аз отидох там, преоблечен в свещенически одежди. Много се кланя на свещениците този наш крал Артур.

По устните му пробягна усмивка, в която имаше нещо диво.

— Наистина нямаш причина да обичаш родителите си, Гуидиън — поде кротко Моргана и стисна леко ръката му, но в същия момент се стъписа от ледената омраза в погледа му… Сетне той отново бе усмихнатият млад друид, сякаш тя се бе заблудила.

— Дължа на родителите си най-ценния от даровете — каза Гуидиън — кралската кръв на Авалон. Само още едно нещо бих поискал от теб, лейди Моргана.

Моргана изпита напълно безсмисленото желание поне веднъж да я бе нарекъл „майко“.

— Искай и ще получиш всичко, което е в моята власт.

Гуидиън отвърна:

— Не е нищо особено. Искам да се надявам, че след още пет години, ти, кралице Моргана, ще ме заведеш, за да ме представиш на крал Артур като негов син. Напълно съзнавам — по устните му отново пробягна усмивка, която извика у Моргана неясно безпокойство — напълно съзнавам, че той не може да ме провъзгласи за свой наследник. Единственото нещо, което ми се иска, е той да се изправи поне веднъж лице в лице със сина си. Нищо повече.

Моргана кимна.

— Дължа ти поне това, Гуидиън.

Гуенхвифар можеше да си помисли, каквото си ще — Артур вече бе понесъл достатъчно покаяние за този си грях. Нима някой би могъл да не изпита основателна гордост, че е баща на този сериозен, учен млад друид. И тя самата — това поне й бе ясно след всички тези години — не би могла вече да се срамува от миналото. Сега й ставаше ясно, че през всички години след бягството й от Авалон, е знаела, че няма защо да се срамува. Сега вече виждаше сина си като зрял мъж и се прекланяше пред далновидността на Вивиан.

Обръщайки се към Гуидиън, Моргана каза:

— Кълна ти се, ще го сторя. Кълна се във водите на Свещения извор.

Очите й се замъглиха от сълзи, но тя примигна и не ги остави да потекат. Не, това не бе нейният син — би могла да нарече по-скоро Увейн свой син, но не и Гуидиън. Този красив тъмнокос млад човек, който толкова напомняше на онзи Ланселет, когото бе обичала като младо момиче — той не бе син, който се среща с майка си, след като тя го е изоставила още като кърмаче. Той беше жрец, а тя — жрица на Великата богиня, и това беше единственото, което ги свързваше.

Моргана постави ръце върху сведената му глава и каза:

— Бъди благословен.