Ритуалът [bg]

Студеният душ прогони съня, макар и тялото му да копнееше за почивка. Огледа натъртените от ритниците места в огледалото срещу себе си. Синините вече започваха да личат. Нищо особено — освен неприятната болка, от която на моменти му секваше дъхът, нямаше нищо счупено. Не си заслужаваше да им обръща внимание.

Загърна се в меката хавлия и излезе от банята.

Боряна седеше, свила крака под себе си, и гледаше разсеяно в празната чаша, която държеше в ръка. След душа се бе преоблякла в къси панталони и бяла памучна фланелка. Чистите дрехи контрастираха с издраните лакти и рамене.

— Добре ли си? — попита Петър.

— Да… добре съм — отговори тя, без да помръдне.

— Искаш ли още чай?

— Не, благодаря, добре съм наистина.

— Окей, само кажи, ако има нещо…

Тя вдигна очи и го погледна с неразгадаемо изражение.

Откакто се измъкнаха от онзи капан, докато вървяха през гората и после, когато търсеха къде да отседнат, тя мълчеше. Петър не я обвиняваше, разбираше през какво бе принудена да премине заради него. Искаше да я накара да се почувства по-спокойна и по-сигурна, но не знаеше как.

Съзнанието му се луташе през възможните варианти за развитие от тук нататък. Онези бяха сигурни, че са останали затворени в светилището, и навярно вече ги мислеха за мъртви. Това, от една страна, беше добре, защото нямаше да ги търсят повече. От друга, когато истината излезеше наяве, бе съвсем възможно да се опитат да ги убият, за да прикрият следите си. Този път с по-конвенционални методи. Петър се колебаеше дали най-доброто решение не е да се обадят на онзи полицай, Петков, и да му разкажат всичко. После се сети, че Боряна бе споменала за мафията, в която имаше забъркани влиятелни хора от всякакви нива. Самият факт, че онези не се спираха пред нищо и очевидно разполагаха с достъп до всякаква информация, го тревожеше.

— Спи ли ти се? — обърна се той към нея.

— Не, а на теб?

— Ужасно много. Като разбит съм.

— Ами ти си разбит — усмихна му се тя. — Малко ли те ритаха.

Петър сви устни, но не се подразни. Чувството ѝ за хумор се завръщаше, сега това бе по-важно от личното му достойнство.

— Лягай, какво чакаш — добави тя.