Градът на крадците [bg]

— Велик поет — каза Коля.

— Той винаги казваше, че е средна работа. Каза ми, че в неговото поколение има Маяковски и всички останали, и той е по средата заедно с всички останали.

— Не, не, не го слушай. Беше чудесен автор. Честно, Лев, не го казвам само заради теб. „Стар поет, някога прочут, седи сам в едно кафене“. Великолепно стихотворение.

Това беше стихотворението от баща ми, което включваха във всички антологии — поне в онези, които бяха публикувани преди 1937 година. Бях го чел няколко десетки пъти, след като отведоха баща ми, но от години не бях чувал друг глас да произнася заглавието му.

— И той е бил… бил е…

Соня кимна настрани, сякаш посочваше нещо с брадичката си. Жестът можеше да означава всичко: отведен в Сибир, застрелян в главата, принуден да замълчи по заповед на централния комитет. Подробностите никога не излизаха наяве. Соня искаше да каже „премахнат“ — и аз кимнах в знак на потвърждение.

— Знам това стихотворение наизуст — каза Коля, но ми направи услуга да не го каже.

В този момент вратата на апартамента се отвори и Тимофей — един от хирурзите, с които се бях запознал предишната вечер — дойде да стопли ръцете си на печката. Когато забеляза Любима в кутията, той клекна до нея и я разгледа с ръце на коленете.

— Откъде се взе това?

— Коля и Лев са го взели от някакво момче до арката „Нарва“.

Тимофей се изправи и се усмихна широко. После извади две големи глави лук от джобовете на палтото си.

— Дадоха ми ги в болницата. Не мислех да ги деля с никого, но ми се струва, че тази вечер ще имаме възможност да си приготвим прекрасна супа.