Градът на крадците [bg]

Коля беше нарекъл кокошката Любима, но в погледа на кокошката нямаше никаква любов; гледаше ни тъпо и подозрително.

— Не трябва ли да прави секс, за да снесе яйца? — попитах аз.

— Не мисля — отговори Соня, като човъркаше напуканата си устна. — Мисля, че мъжкият опложда яйцата, но кокошката ги снася сама. Чичо ми е директор на една птицеферма в Мга.

— Значи разбираш от кокошки?

Тя поклати глава.

— Дори не съм ходила в Мга.

Всички бяхме деца на града. Никога не бях доил крава, не бях чистил обор и не бях събирал слама. Когато живеехме в „Киров“, непрекъснато се подигравахме на селяните от кооперативните стопанства с техните ужасни прически и изгорели от слънцето вратове. А сега хората от провинцията се смееха на наш гръб и се угощаваха с току-що заклани зайци и диви прасета, докато ние се опитвахме да преживяваме на мухлясал хляб от дажбите.

— Няма как да снесе дванайсет яйца до четвъртък — казах аз. — Тя дори няма да доживее до четвъртък.

Коля седеше на едно стоманено столче без облегалка, протегнал дългите си крака пред себе си, и си записваше нещо в бележника със своето парченце молив, което ставаше все по-малко.

— Не се отказвайте от нея — каза той, без да вдигне поглед от бележника си. — Тя е ленинградска кокошка — по-силна е, отколкото изглежда. Нали и германците се канеха да празнуват Коледа в „Астория“?

Нацистите бяха разпечатали хиляди покани за победното празненство, което Хитлер възнамеряваше да организира в хотел „Астория“, след като завладее града, който в една реч пред авангарда на своите щурмоваци беше нарекъл „родното място на болшевизма, градът на крадците и червеите“. Нашите войници бяха открили няколко от тези покани в джобовете на убити офицери от Вермахта. Поканите бяха препечатани във вестниците и разпространени в хиляден тираж, за да ги разлепят по стените в целия град. Драскачите на Политбюро никога нямаше да успеят да измислят такава пропаганда. Сега мразехме нацистите не само за всичко останало, но и заради глупостта им — ако градът наистина паднеше, нямаше да им оставим никакви хотели, в които да пият шнапс в пиано-бара и да отсядат в луксозни апартаменти. Ако градът наистина паднеше, щяхме да го сринем след себе си.

— Може да се притеснява — каза Соня. — Може би не иска да снася яйца, защото всички я гледаме.

— Може би трябва да пие нещо.

— Хм, това е добра идея. Хайде да й дадем малко вода.

Никой не помръдна. Всички бяхме гладни и уморени и се надявахме някой друг да стане и да налее вода. Небето навън вече потъмняваше. Чувахме жуженето на загряващите прожектори, докато дебелите им жички бавно се нажежаваха. Над града кръжеше един самотен „Сухой“ и бръмченето на пропелера му беше равномерно и успокояващо.