Градът на крадците [bg]

Соня кърпеше дупките в чорапа с умелите си ръце на скелет. Коля барабанеше с пръсти по крачолите си и се мръщеше, докато си мислеше за Наташа Ростова и колко беше несправедливо всичко това. Любима трепереше в топлата стая и се опитваше да прибере птичата си глава още по-навътре в тялото си, все едно си мечтаеше да стане костенурка.

По радиото говореше драматургът Герасимов: „Смърт на страхливците! Смърт на провокаторите! Смърт на всички, които сеят паника и слухове! На трибунала! Дисциплина. Смелост. Непреклонност. Запомнете едно: Ленинград не се страхува от смъртта. Смъртта се страхува от Ленинград.“

Аз изсумтях и Коля ме погледна.

— Какво има? Не ти ли харесва старият Герасимов?

— Какво да му харесвам?

— Поне е патриот. Останал е тук, в Питер, вместо да отиде някъде на сигурно място с Ахматова и всички останалите.

— Аз съм съгласна с Лев — каза Соня и подхвърли още една шепа подпалки в печката.

Въглените се разгоряха и осветиха русата й коса, а малките й уши за миг станаха алени и прозрачни.

— Той не е нищо повече от продавач на партийна пропаганда.

— Даже по-лошо — казах аз и усетих как гласът ми се изпълва с гняв. — Нарича се писател, но мрази писателите — чете ги само за да провери дали не са написали нещо опасно и обидно. И ако реши, че са написали нещо такова, с тях е свършено: донася ги в Литбюро, напада ги във вестниците и по радиото. И някой някъде в някой комитет казва: „Е, Герасимов казва, че този човек представлява заплаха, а Герасимов е един от нас, значи този човек наистина представлява заплаха…“

Спрях по средата на изречението. Огорченият ми глас сякаш отекваше в малкия апартамент, но може и да си въобразявах — бях твърде засрамен от това, че бях разкрил толкова много и толкова бързо. Соня и Коля ме гледаха вторачено — тя изглеждаше разтревожена, а Коля беше впечатлен, сякаш през цялото време ме беше смятал за глухоням и току-що беше разбрал, че мога да говоря.

— Баща ти е бил Авраам Бениов.

Не отговорих, но и думите на Коля не бяха въпрос. Той закима все едно всичко му беше станало ясно.

— Трябваше да се сетя по-рано. Не знам защо би искал да криеш такова нещо. Човекът беше поет, истински поет, каквито няма много. Би трябвало да се гордееш с него.

— Няма нужда да ми казваш да се гордея с него — троснах му се аз. — Ако ми задаваш всякакви тъпи въпроси и аз не искам да им отговарям, това си е моя работа. Не обсъждам семейството си с непознати. Но никога повече не ми казвай да се гордея с баща си.

— Добре де — каза Коля и вдигна ръце. — Добре. Съжалявам. Не исках да го кажа така. Просто исках да кажа, че вече не сме непознати.

— Чувствам се като идиотка — каза Соня. — Извинявай, Лев — но не съм чувала за баща ти. Поет ли е бил?