![Теменужките са сини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/3/0/temenuzhkite-sa-sini-bg-download.jpg)
Теменужките са сини [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #7
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9542601603
- Переводчик: Дори Габровска
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Теменужките са сини [bg]». Краткое содержание книги:
Алекс Крос никога не е вярвал във вампири. Но когато двама души биват умъртвени по особено жесток начин, предполагащ жертвоприношение, той се замисля. Някой явно вярва достатъчно силно в съществуването им, за да извърши серия от подобни ритуални убийства. Местната полиция е ужасена, дори ФБР са озадачени. Крос поема случая и се озовава в ад от тайнствени клубове и престъпни играчи, в който някой е достатъчно превъртял, за да пресече границата от мрачния ритуал до истинската кръв.
А по петите на детектива продължава да е Мислителя, който заплашва всичко скъпо в живота му. Никога досега Крос не е бил толкова близо до провала, нито се е озовавал в по-голяма опасност. Той трябва да оцелее в тази адска схватка, за да може най-после да разгадае ужасната тайна на заклетия си враг…
Всички мои книги се раждат от кошмарите ми за света…
Сампсън се вгледа в очите ми. Без да отмества поглед, каза:
— Преди малко каза съвпадения, готин. Ти не вярваш на съвпадения.
— Точно това е плашещото. Ако искаш да знаеш истината, мисля, че някой наистина ме преследва, и то от дълго време. Който и да е, е много по-страшен от вампирите. Той продължава да ми се обажда по телефона, Джон. Обажда ми се всеки ден. Почти без пропуск. Не можем да проследим обажданията.
Сампсън прокара длан по челото си.
— Сега вече ме плашиш. Кой може да те преследва? Кой би дръзнал да се закача с убиеца на дракони? Трябва да е някой глупак.
— Повярвай ми — казах аз. — Изобщо не е глупак.
41.
Двамата със Сампсън останахме в бара по-дълго, отколкото трябваше. Изпихме много бира и накрая затворихме заведението към два часа през нощта. Бяхме достатъчно трезви и разумни, за да оставим колите си на паркинга, вместо да се приберем с тях. Двамата с Джон си тръгнахме пеша под ярката лунна светлина. Това ми напомни за времето, когато растяхме в Саутийст. Трябваше да стигаме пеша почти навсякъде, където ходехме. От време на време се качвахме на някой градски автобус, ако много бързахме. Джон ме остави пред къщи и продължи към дома си.
Рано на следващата сутрин трябваше да си прибера колата, преди да отида на работа. Нана бе станала с малкия Алекс и аз изпих половин кана от нейното кафе, после сложих момченцето в количката му и се отправих с него към колата си.
Утрото бе ясно и свежо, а кварталът изглеждаше спокоен и тих в седем часа. Приятно. Живеех на Пета улица от трийсет години, още откакто Нана се премести тук от старата си къща на Ню Джърси авеню. Все още обичам квартала си, тук е домът на семейство Крос. Не знам дали бих могъл да го напусна някога.
— Татко беше с чичо Джон снощи — наведох се и казах на Алекс, докато бутах бяло-синята му раирана количка. Разминахме се с една симпатична жена, която отиваше на работа. Тя ми се усмихна, сякаш съм най-добрият баща на света, защото разхождах детето си толкова рано сутринта. Не повярвах нито за секунда, че наистина съм такъв, но все пак тази фантазия ми хареса.
Малкият Алекс е много будно деветмесечно момченце, обича да гледа минаващите хора, коли, облаците, носещи се над главата му. Обича да се вози в количката си, а аз обичам да го разхождам с нея, да му говоря или пея детски песнички.
— Виждаш ли как вятърът духа листата на дърветата? — попитах го и той ме погледна така, сякаш разбираше всяка моя дума.
Не е възможно да се определи какво точно разбира той, но обикновено реагира на това, което му казвам. Деймън и Джени бяха същите, въпреки че Джени постоянно бъбреше нещо неразбираемо още от съвсем малка. Тя все още е доста приказлива и държи последната дума да е нейна, също като баба си и като — сега се сещам за това — майка си Мария.
— Нуждая се от помощта ти, приятелче. — Отново се наведох и заговорих на Алекс.
Той ме погледна и се усмихна широко. Разбира се, тате, можеш да разчиташ на мен.
— Твоята задача е известно време да ми помагаш да не се разпадна на парчета. Ти ми даваш нещо много важно, върху което да се съсредоточа. Ще можеш ли?
Алекс продължи да се усмихва. Разбира се, че ще мога, тате. Няма проблем. Считай го за направено. Аз съм важен. Можеш да разчиташ на мен.
— Добро момче. Знаех, че мога да разчитам на теб. Просто продължавай да правиш това, което правиш. Ти си най-доброто нещо, което ми се е случвало от известно време насам. Обичам те, дребосъче.
Докато говорех на сина си обаче, част от чувствата от предната вечер ме връхлетяха като студената, влажна мъгла, която се надига над река Анакостия. Съвпадения, спомних си. Лошите неща, които се бяха случили край мен през последните две години. Много лоша поредица. Убийството на Бетси Кавалиър. Мислителя. Вампирите убийци.
Нуждаех се да излея част от тези чувства, нуждаех се от глътки въздух.
Когато пристигнах в управлението по-късно сутринта, ме чакаше съобщение. Беше станало още едно вампирско убийство. Но играта се бе променила, бе настъпил неочакван обрат.
Това убийство бе станало в Чарлстън, Южна Каролина.
Убийците отново бяха на Източното крайбрежие.