Добрият вълк [bg]

Националната библиотека в Прага. Красиво здание от втората половина на XVIII век. Стари книги, стари стенописи, стари глобуси. Място като за Индиана Джоунс, преди да хукне към джунглите.

Майлс ходеше там с Алберт колкото можеше по-често; основната част от образованието си Алберт добиваше между тези стени.

Седяха в природонаучния отдел. Там имаше най-малко хора.

Алберт четеше „Западният канон“ от Харолд Блум, литературознание и сънотворно в едно. Майлс четеше вестници. Днес „Гардиън“. Взимаше каквото му попаднеше.

Тук-там се чуваше проскърцване, някои си говореха тихо. Едно момиче на възрастта на Алберт мина покрай тях. Усмихна му се. Повечето момичета му се усмихваха, усмивки без стеснение. Почти любящи.

Майлс го изгледа над вестника. Алберт отвърна на погледа му, не беше весел.

— Добре ли си? — прошепна Майлс.

— Не — промърмори Алберт и пак се зарови в тухлата.

Майлс знаеше, че Алберт мрази тези усмивки. Беше казал, че ако не седеше в инвалидна количка, подобни усмивки биха означавали намек, таен език, израз на нещо. Сега бяха просто унизителни.

— Не го приемай за нормално — не се отказа Майлс.

Алберт вдигна очи.

— Кое?

— Живота, който водим. Една след друга само гадости, откачено е. Не свиквай с това, не свиквай и с мен, с Михаил, с това пленничество. Постоянно си напомняй кой си всъщност. И че сме на път към нещо по-добро.

— Така ли? Към нещо по-добро? — процеди Алберт.

— Да, поне се борим за това.

— Аз не смятам така — отвърна Алберт. — Аз смятам, че работите в обратна посока, в грешната посока.

— Майка ти прави каквото се налага — каза той тихо.

Бръчка от раздразнение между очите на Алберт.

— И какво значи това, мамка му? — изръмжа той.

— Не псувай.