Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
Амарил сякаш не притежаваше нито секторен, нито планетарен, нито даже имперски патриотизъм, а принадлежеше — напълно и изцяло — на психоисторията.
Селдън изпита тръпка на непълноценност. Той самият не можеше да не размишлява за себе си като за хеликонец. Чудеше се дали хеликонското му самосъзнание няма да го подведе, изкълчвайки мисленето му за психоисторията. За да я използва както следва, в идеалния случай човек трябваше да се извиси над световете и секторите и да борави единствено с човечеството като безлична абстракция — точно това, което правеше Амарил.
„А аз не го правя“ — призна си Селдън и мълчешком въздъхна.
— Струва ми се, че прогресираме, Хари — каза Юго Амарил.
— Струва ли ти се, Юго? Само ти се струва?
— Не искам да излизам в Космоса без скафандър — съвсем сериозно отвърна той (Селдън знаеше, че колегата му не притежава кой знае какво чувство за хумор) и двамата отидоха в кабинета. Кабинетът беше малък, но добре защитен срещу подслушване.
Амарил седна и кръстоса крака:
— Последният ти план как да избегнем хаоса може би донейде върши работа — естествено за сметка на точността.
— Разбира се. Каквото спечелим на правата, го губим на завоите — така действа Вселената. Трябва само някак си да я поизлъжем.
— Поизлъгали сме я. Все едно, че гледаш през заскрежено стъкло.
— По-добре е от годините, когато се мъчехме да гледаме през олово.
Амарил си промърмори нещо под носа, сетне каза:
— Можем да доловим сенки и отблясъци от светлина.
— Изясни се!
— Не мога, но вече разполагам с първичния радиант, над който работих като а-а-а…
— Опитай с кротката ламика. Това е едно животно — впрегатно добиче, което имаме на Хеликон. Тук на Трантор няма такива.
— Ако ламиката се труди здравата, тогава моята работа над първичния радиант е била като нейната.
Натисна защитния клавиш на бюрото си, едно чекмедже се отключи и безшумно се отвори. Той извади оттам тъмен непрозрачен куб, който Селдън заразглежда с интерес. Хари Селдън сам беше разработил схемата на първичния радиант, обаче я налепи Амарил — него си го биваше да върши нещо с ръцете.
Стаята се затъмни и във въздуха затрепкаха уравнения и съотношения. Под тях се разстлаха числа, увиснали над повърхността на бюрото като окачени на невидими нишки.
— Чудесно — кимна Селдън. — Някой ден, стига да доживеем, първичният радиант ще излива река от математически символи, които ще очертават миналата и бъдещата история. С него ще можем да откриваме течения и поточета и да намираме начини да ги пренасочваме така, както ние предпочитаме.
— Да — сухо отвърна Амарил. — Ако съумеем да живеем със съзнанието, че действията, дето предприемаме за добро, могат да се обърнат за лошо.
— Юго, повярвай, никога не си лягам вечер, без тази мисъл да ме мъчи. Все пак още не сме стигнали дотам. Всичко, което имаме, е тук. Но то, ти сам го каза, не е нищо повече от светлини и сенки, гледани през заскрежено стъкло.
— Съвсем вярно.
— И какво според теб виждаш, Юго? — Селдън внимателно и малко тъжно огледа Амарил.
Той беше наддал на тегло и станал леко дундест. Прекарваше твърде дълго прегърбен над компютрите (а сега и над първичния радиант) и твърде недостатъчно във физическа дейност. И макар, както Селдън знаеше, от време на време да се срещаше с жени, никога не се бе оженил. Груба грешка! Даже и на един работохолик му се налага да отдели някой час, за да зарадва съпругата си и да обърне внимание на нуждите на децата.
Хари Селдън си помисли за своята все още стройна фигура и за начина, по който Дорс се стремеше да го накара да я поддържа такава.
— Какво виждам ли? — рече Амарил. — Империята е в опасност.
— Империята винаги е в опасност.
— Да, обаче тази е по-определена. Възможно е да имаме неприятности в Центъра.
— На Трантор?
— Така предполагам. Или пък в Периферията. Или положението тук ще стане лошо — може би гражданска война, или Външните светове ще започнат да се отцепват.
— Навярно не е нужно да се използва психоисторията, за да се посочат такива възможности.
— Интересното е, че те май се изключват взаимно. Или едната, или другата. Вероятността двете да се осъществят едновременно е много малка. Ето виж! Това е от собствената ти математика, погледни!
Те задълго се наведоха над първичния радиант.
Накрая Селдън призна:
— Не мога да разбера защо двете ще се изключват взаимно.
— И аз не мога, Хари, но каква е ценността на психоисторията, ако ни показва единствено неща, които и бездруго виждаме? Онова, което тя не ни показва, е, първо, коя алтернатива е по-добра, и второ, какво да правим, та да се осъществи по-добрата и да снижим вероятността за по-лошата.