Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
Дорс изглеждаше ужасена:
— Ти го приемаш много спокойно. Да не си съгласен с Императора?
Селдън кимна с нежелание:
— Съгласен съм.
— Понеже това беше покушение срещу теб? Нима си зарязал принципите си заради отмъщението?
— Стига, Дорс, не съм отмъстителен, обаче не само аз бях изложен на опасност или дори не Императорът. Ако новият летопис на Империята ни учи на нещо, то е, че владетелите идват и си отиват. Онова, което трябва да се защищава е психоисторията. Несъмнено, че даже и да ми се случи нещастие, някой ден тя ще бъде разработена, ала Империята запада бързо и ние не можем да чакаме. А единствен аз съм напреднал достатъчно, за да подготвя необходимите техники навреме.
— Тогава трябва да научиш и другите на това, което знаеш — мрачно каза Дорс.
— Да, правя го. Юго Амарил е приемлив заместник и съм събрал една група техничари, които все някога ще бъдат полезни, но те няма да станат толкова… — той млъкна.
— Няма да станат толкова добри, колкото си ти — толкова мъдри, толкова способни? Наистина ли?
— Така мисля — рече Селдън — и съм човек. Психоисторията е моя и ако има възможност аз да я разработя, искам аз да получа признанието.
— Човек — въздъхна Дорс и едва ли не тъжно поклати глава.
Екзекутираха ги. Такава чистка не бе виждана повече от век. Двама министри, петима по-нископоставени чиновници и четирима войници, включително злополучният сержант, намериха смъртта си. Всеки служител от охраната, който не устоя на невероятно суровото разследване, беше освободен от работа и заточен в отдалечените Външни светове.
Оттогава не се чу и шепот за нелоялност, а вниманието, с което пазеха Първия министър, стана всеизвестно — да не говорим за ужасната му съпруга, която мнозина вече наричаха Жената-тигър и която бдеше над него. Но повече не бе необходимо Дорс да го придружава навсякъде. Невидимото й присъствие беше достатъчна защита и Император Клеон можа да се наслади на почти десет години спокойствие и абсолютна сигурност.
Сега обаче психоисторията най-после стигна до точка, където можеха да се правят известни предвиждания, и докато Селдън пресичаше парка от своя офис на Първи министър до лабораторията си на психоисторик, той с безпокойство осъзна, че на тази мирна ера май й се вижда краят.
3
Въпреки това Хари Селдън не успя да потисне вълната от задоволство, която изпита при влизането си в лабораторията.
Как само се бяха променили нещата!
Всичко бе започнало преди двадесет години с неговото заиграване с второразредния хеликонски компютър. Точно тогава му хрумна първата мъглява идея за онуй, което щеше да прерасне в парахаотична математика.
Сетне дойдоха годините в Стрилингския университет, когато двамата с Юго Амарил се опитаха да ренормализират уравненията, да се избавят от неудобните безкрайности и да открият начин да избягнат най-лошите хаотични ефекти. Наистина не успяха особено много.
Сега обаче, след десет години като Първи министър, той разполагаше с цял етаж от последните компютри и голям екип хора, трудещи се над най-различни проблеми.
По необходимост никой от екипа му — с изключение, разбира се, на Юго и него самия — не можеше да знае доста повече от непосредствената задача, с която се занимаваше. Всеки работеше само с малка клисура или канара от гигантския планински масив, който единствено Селдън и Амарил умееха да видят като цяло. Но дори те го съзираха смътно, със скрити в облаците върхове и забулени в мъгла склонове.
Естествено, Дорс Венабили беше права. Трябваше да започне да посвещава хората си в дълбоката тайна. Техниката вече твърде излизаше извън възможностите на двама души, пък и Селдън остаряваше. Даже и да го очакваха още няколко десетилетия, годините на най-плодоносните му открития със сигурност бяха останали зад гърба му.
След месец Амарил щеше да стане на тридесет и девет и макар все още да бе млад, за математик вероятно не бе съвсем, а работеше над проблема почти така дълго, както самият Селдън. Навярно и неговите способности за нови отклоняващи се идеи западаха…
Юго Амарил го видя да влиза и се приближи. Първият министър го наблюдаваше с топло чувство. Амарил беше също толкова далянец, колкото и приемният син на Селдън, Рейч, ала въпреки мускулестото си тяло и ниския си ръст изобщо не приличаше на човек от този сектор. Нямаше мустаци, нямаше акцент, като че ли нямаше и каквото и да е далянско самосъзнание. Бе останал непроницаем дори за обаянието на Джоу-Джоу Джоуранъм, който до такава степен се бе харесал на хората от Дал.