Шестте дни на Кондора

Един час по-късно Пауъл седеше в малка стаичка в центъра на Вашингтон. Двама цивилни полицаи пазеха пред вратата. Трима от колегите му агенти се изтягаха в пръснатите из стаята столове. До бюрото на Пауъл имаше два стола, но единият от тях не бе зает. Пауъл говореше по единия от двата телефона пред себе си.

— Включихме се и сме готови да започваме, сър. Два пъти изпитахме устройството. Задействахме го оттук и нашият човек в „горещата“ стая каза, че там нищо не са разбрали. Отсега нататък всички обаждания от Кондора на „горещия“ номер ще минават оттук. Ако е нашето момче, ще се включим към линията. Ако не е той… Е, да се надяваме, че няма да ни усетят. Разбира се, винаги можем просто да махнем приспособлението и само да слушаме.

Гласът на възрастния мъж издаваше задоволството му.

— Великолепно, момчето ми, великолепно. А какво става с останалото?

— Мариан смята, че до един час ще сме се споразумели с „Пост“. Надявам се, наясно сте, че с това, което направихме, си поставяме главите в торбите. Един ден ще трябва все пак да кажем на управлението, че сме подслушвали „горещата“ им линия, и на тях това никак няма да им се хареса.

Възрастният мъж се изсмя.

— Не се тревожи, Кевин. И друг път сме си слагали главите в торбата и пак ще го правим. Освен това те се пекат на същия огън и сигурно няма да ни се разсърдят чак толкова, стига да ги измъкнем от това положение. Нещо ново от терена?

— Няма. Никой не е виждал нито Малкълм, нито момичето. Когато нашето момче реши да се покрие, наистина го прави.

— Да, и на мен ми мина горе-долу същото през ум. Не мисля, че противниците ни са го хванали. Направо се гордея с досегашните му постижения. Знаеш ли къде да ме търсиш?