История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Не по-малко ожесточена социална борба се води и в пределите на Австрийската империя. Само в Словения от края на XV до средата на XVIII век избухват около 100 местни вълнения и бунтове и 4 големи селски въстания. Едно от най-масовите въстания избухва през 1515 г. — в това въстание участват не по-малко от 80 хиляди словенски селяни. Много селски вълнения избухват и в Хърватия. Най-голямото въстание тук е през 1573 г. Въстанали в името на „старата правда“, селяните громят феодалните замъци, а техният водач Матия Губец става „селски цар“.
Процесът на феодализация и засилване на феодалната експлоатация среща съпротивата и на мюсюлманските селяни. Първото значително въстаническо движение на потиснатите мюсюлмански маси избухва през 1416 г. в Анадола — Измир, Маниса, югозападните вилаети. Начело на движението застава Бюрклюдже Мустафа. Един век по-късно, през 1519 г. избухва ново голямо въстание на селяните от Мала Азия. Събира се една въстаническа войска, около 20 хиляди конници и пехотинци, предвождани от шейх Джелял, която се насочва към Токат, но е разбита от редовна армия. Нов подем въстаническото движение в Мала Азия преживява в края на XVI и началото на XVII век. Формират се многочислени въстанически сили, предвождани от Кара Язъджи, Дели Хасан и Календероглу, които дълго остават господари на положението в Мала Азия. Едва през 1608 г. султанската армия разбива основните сили на Календероглу и след големи жестокости усмирява селата.
Социални вълнения и бунтове често избухват и във Военната граница на Австрия, където хората също имат много основания за недоволство: като граничари те недоволстват от австрийските военни и граждански власти, които непрекъснато им ограничават автономията и първоначално дадените права; като селяни пък се противопоставят на феодалите, защото им отнемат земите и ги принуждават да им работят ангария. Бунтовете, разбира се, редовно биват потушавани, при което властите прибягват и до жестоки наказания на водачи и участници — обесване, набучване на отсечени глави на кол и др.
Социално напрежение има и в далматинските градове, където пукът (народът, плебсът) се сблъсква с патрициата. На страната на недоволните граждани (занаятчии, търговци, рибари и др.) са и селяните от именията на феодалите. Типично в случая е въстанието на гражданите и селяните на остров Хвар през 1510 г. Начело на въстаналите маси застава Матея Иванич, получил легендарното име Войвода Янко. Въстаниците завземат град Хвар, избиват изтъкнати дворяни и палят къщите им. Намесва се Венеция и започват преговори между враждуващите сили, но без изглед за помирение. През 1514 г. въстанието избухва с нова сила, въстаниците влизат в град Хвар и отново убиват и палят. Този път Венеция обаче не се церемони: потопява въстанически съдове, стоварва войска на острова и установява ред и порядък — въстанието е потушено, водачите са заловени, едни са обесени, други ослепени, на трети са отрязани ръцете.
220 години по-късно, през 1730 г. избухва голямо въстание на градските низини в столицата на Османската империя, Цариград. Начело на въстаналите застава еничаринът албанец Патрона Халил. Народното негодувание е насочено срещу управляващата върхушка и едрата аристокрация, против увеличаването на данъците, срещу грабежите. Въстаниците нападат дворци и вили на „големците“ и ги разграбват. В движението се включват столичните еничари, които стават ударна сила на въстанието. Великият везир и някои други висши сановници загиват, султанът е свален от власт, тронът се заема от друг султан (Махмуд 1, 1730–1754), който обещава да удовлетвори основните искания на въстаниците, а еничарите се прибират в казармите. Новият султан, разбира се, не държи на обещанията си — вместо намаляване на данъчните тежести и разрушаване на вили и дворци на висши сановници, каквото искат въстаниците, той организира избиването на водачите и активните участници в бунта.
И така от началото на XV до края на XVIII век, т.е. цели четири дълги века, само войни, освободителни движения и въстания, социални вълнения и борби, в това минава животът на много поколения и народи, живели на Балканския полуостров и оставяли кости тук. И каква е равносметката, в актив или пасив трябва да отидат тия четири века? Отговорът може да бъде и оптимистичен, а и песимистичен, но и в единия, и в другия случай трябва да носи положителен знак. Защото през тия четири дълги века, които понякога историографията повърхностно нарича „тъмно робство“, се подготвя почвата за новото време, защото точно в тия „тъмни“ векове започват процеси, сътворени и преживени от съответните поколения, които ще се развият и ще дадат своите плодове в новото време, сиреч през XIX–XX век.