Принц на драконите
- Автор: Роун Мелани
- Серия: dragon prince #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мина Цонева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принц на драконите». Краткое содержание книги:
Младият княз трябваше да напрегне всичките си сили, за да измъкне меча от драконовото око. После си свали туниката и я използва, за да избърше острието от кръвта, като в същото време даваше на Мета нареждания да вземе засега само ноктите и зъбите:
— За останалото ще пратим някого утре — добави той.
— Да, господарю — поклони се ниско Мета. Някога тя го бе учила на стрелба с лък и ездаческо изкуство, правеше му компания в игрите, когато беше дете, и криеше от родителите му бягствата от дома, когато стана юноша. Сега му се кланяше.
Роан изпразни половин мях вода, с тайното желание това да беше ракия. Чей му помогна да поотмие кръвта от лицето и гърдите си. Той възкликна изненадало, когато видя белега от драконов нокът, дълъг от дясното рамо до лакътя. Раната бе почистена и превързана с остатъците от туниката на Роан, като младият княз се овладя и не трепна нито веднъж под вещите, ала възгруби ръце на зет си.
Внезапно в клисурата се надигна зловещ еклив шум, от който тръпки полазиха по гърбовете. Роан скочи и се завъртя с меч в ръка по посока на шума, а останалите замръзнаха по местата си с очи, вперени в зеещото гърло между скалите; шумът стана по-силен и плътен, в него варираха десетина различни тона и цялото звучеше толкова загадъчно и страшно, че тилът на младежа настръхна. Но Чейнал извиси глас, успя да надвика зверския вой и да изтръгне слушателите от вцепенението:
— Женските плачат, жалят убития! — викна господарят на Радзин — Недейте стоя като вкопани: давайте по-чевръсто, да се прибираме!
Всички се разтърчаха, докато ужасяващият рев на овдовелите драконици ту се надигаше, ту спадаше: самките оплакваха гибелта на господаря си точно така, както семейството на Роан щеше да плаче за Зеава идната вечер, когато запалеше кладата с трупа му. Най-сетне всички зъби и нокти бяха изтръгнати и прибрани в торбички от черно кадифе. Ездачите ги окачиха по седлата и потеглиха тутакси в галоп, и глухият шум от подрусващите се кесии съпровождаше като ритъм на ударни инструменти първобитното опело, което еча дълго след като Роан и свитата му излязоха от клисурата сред дюните. Младият княз потрепера въпреки ослепителните слънчеви лъчи и безмълвно повтори клетвата си: никога вече.
Още щом забеляза ездачите, Шонед дръпна юздите и се изправи на стремената. Тяхната цел беше същата като нейната и на приятелите й — цепнатината в хълмовете Вере, където сред скалите изскачаше Цитаделата, сякаш природно образувание, а не човешки строеж. Тя съзря отблясъка на следобедното слънце върху руси коси и усети, че пребледнява.
— Той ли е? — запита едва чуто до нея Оствел. Неспособна да отговори, тя кимна.
— О, Богиньо! — възкликна Камигуен. — Бързо, Шонед, измий си лицето; ето и гребена ми, по-живо!
— Остави, Ками — рече Оствел. — Кой мъж би очаквал жена, дошла от Пустинята, да изглежда все едно е излязла от покоите си?
Шонед си каза, че русокоси мъже се срещат под път и над път. Отпусна се пак на седлото и стисна по-здраво юздите, опитвайки се да успокои дишането си. Сивото, без всякакви украси облекло на ездачите говореше, че са в траур за някого — някоя важна личност; конникът начело обаче не носеше нито туника, нито риза. Копринен парцал обвиваше дясната му ръка и когато групата приближи, Шонед видя, че това е набързо направено превръзка, вече просмукана от кръв.
— Надявам се да не трябва да чакаме. Дяволски горещо е тук навън — отбеляза Оствел, като непреднамерено използва израз, доста скромен за пустинната жега. — Подредете се около господарката Шонед.
Тя се извърна, смаяна, че я титулуват, но думите на Оствел бяха оказали желаното въздействие. Придружителите на младата слънцебегачка се подредиха около нея в кръг, сякаш тя вече беше княгиня, а те — нейна почетна стража. Слънчева светлина трептеше по пясъка, докато другата група ездачи се приближаваше, и Шонед за миг си пожела да бе последвала съвета на Камигуен. Погледна кафявите си дрехи за езда, сети се за криво-ляво завързаната си плитка и съжали, че лицето й не е измито. Но се примири, като си каза, че годеникът-княз ще се сблъска с най-лошия й възможен вид и значи всеки друг ще бъде по-добър.
На гребена на една дюна ездачите спряха, ала русокосият мъж продължи. Редом с него се движеше и друга фигура — по-висока, по-тъмна. Пред Шонед се яви в плът лицето от нейното видение сред пламъците. Колкото до останалото — то бе средно на ръст, но с изящни пропорции, които зрително увеличаваха ръста, и с рамене, изопнати въпреки очевидното изтощение. Тези рамене бяха широки, силни и красиви. Гръдният кош бе гладък, мускулите се очертаваха под златистата кожа, по която блещукаха потни капчици. Тук-таме имаше и петна засъхнала кръв.