Понякога думите не стигат — трябва и музика. Понякога описанията не стигат. И книгите като филмите трябва да си имат звукова пътечка.
Тука идва нещо тежко. Да се свири на орган.
Грима се облещи.
Не, не може да е жив — помисли си тя отчаяно. Не, няма да ме ухапе, не. Доркас нямаше да ме доведе тук, ако знаеше, че чудовището може и да поиска да ме ухапе. Не ме е страх. Хич даже не ме е страх. Аз съм мислеща, разумна номка и не ме е страх!
— Сигурно гумите са така дълбоко набраздени, за да се постигне по-добро сцепление със земята. — Гласът на Доркас идваше сякаш от много, много далеч. — Виж, навсякъде съм го огледал, и знаеш ли какво — нищо, ама нищо му няма. Само дето е много стар…
Погледът на Грима се плъзна по масивната жълта шия.
ТъдъдъДЪЪММ!!!
— И после си помислих, че сигурно ще може да запали. Тия, дизеловите мотори, всъщност въобще не са сложни, пък и в една книга намерих рисунки, макар че ей тия тръби тука не ми са много ясни. Май хидравлика му викат. На някаква пейка я намерих книгата — „Наръчник на механика“. Ударил съм му по една грес където трябва, поизлъсках го така… — бърбореше Доркас.
ТъдъдъДЪЪММ!!!
— Предполагам, че човеците, или каквито са там, са си знаели, че ще се връщат. Качвах се в кабината да огледам таблото — да знаеш, по-лесно ще е, отколкото с камиона, само дето, то ясно де, има разни допълнителни лостове за тая хидравлика, ама това не е никакъв проблем, стига да има достатъчно гориво, пък то…
Той млъкна. Бе се усетил, че тя не отговаря.
— Ей, как си?
— Ка-ка-какво е това? — хлъцна Грима.
— Че нали тъкмо това ти обяснявам. Страшна работа е! Виж, по тия тръби пък се изпомпва нещо, дето кара ония работи горе да мърдат, а пък тия бутала натискат, и тогава оная ръчка там…
— Не те питам за тия работи. Питах те какво е — търпеливо каза Грима.
— Че не съм ли ти казал? — невинно я изгледа Доркас. — Е, името му си го пише на него. Ей там горе, виж.
Тя погледна, накъдето й сочеше. Набърчи вежди.
— ДЖ… К… Б… Джкб? Джекуб? Няма гласни. Че какво ли ще да е това?
— Де да знам — вдигна рамене Доркас. — Не ме бива по имената. Ама както и да е, съвсем на място си звучи. Я ела отсам.
Тя го последва като сомнамбул. Отново впери поглед в мрака под брезента.
— Я виж там. Надявам се, че няма как да сбъркаш това какво е.
— Олелееее… Малелееее… — Грима затисна уста с ръце.
— Да — кимна Доркас, — тъкмо туй си и помислих. Като го видях за първи път, си рекох — о, че то туй си било някакъв особен чешит камион, тъй, тъй… и после се качих тука и видях, че имал и…
— Зъби — прошепна Грима. — Големи грамадански железни зъби!!!
— Точно така! — гордо се изпъчи Доркас. — Джекуб. Вид камион. Камион със зъби.
ТъДЪМММ!
— Той… той върви ли?
— Трябва да върви. Трябва. Проверих каквото можах. Основният принцип е същият както при камиона, само че има много допълнителни лостове и разни такива…
— Защо не ми каза по-рано?
— Знам ли. Сигурно, щото не ми се е налагало.
— Ама той е огромен! Не можеш да пазиш подобно нещо само за себе си!!!
— Всеки трябва да си има тайна — несигурно промърмори Доркас. — Малка или голяма… Както и да е, размерът не е важен. Но виж го, той е… ами че той е съвършен! — Доркас леко го потупа по гумата. — Знаеш ли, нали веднъж ми каза, че човеците си мислели, че някой си там бил създал света за една седмица. Та, като видях Джекуб за пръв път, си рекох: Ей това е използвал, докато го е правел!
Той впери поглед в сенките.
— Значи, първо махаме брезента. Много е тежък — значи ще трябват много хора. По-добре ще е да ги предупредиш. Джекуб си е малко страшничък на пръв поглед.
