Убийците на Сет
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийците на Сет». Краткое содержание книги:
Това е само част от динамичния сюжет на „Убийците на Сет“ — четвъртата книга от поредицата „Египетски загадки“ на британеца Пол Дохърти. В нея е възкресен един от най-интересните периоди от хилядолетната история на Древен Египет — зората на Новото царство, когато на трона на фараона се възкачва жена. Първите три книги — „Маската на Ра“, „Храмът на Хор“ и „Жертвите на Анубис“, се радват на голям интерес и широка читателска популярност.
В „Убийците на Сет“ постоянният герой — съдията Амеротке, съвместява ролите на детектив, законодател и екзекутор. Четвъртото му приключение е изпълнено с най-много трупове, а разследването е поставено на сериозно изпитание сред пустинните пясъци. Досущ като класиката на историческото криминале — „Китайски загадки“ на Робърт ван Хюлик, „Египетски загадки“ на Дохърти предлагат заплетена интрига, добре балансирана с конкретни познавателни елементи из историята, литературата и бита на тази вълнуваща древна цивилизация.
Карнак, Амеротке и Пантерите от Юга седнаха с кръстосани нозе под една палма. Шестимата воини имаха вид на забавляващи се люде. Носеха обикновени кожени доспехи и поли на редови войници, но не бяха забравили скъпите си гривни и белите роби от фин плат, които пазеха главата и раменете им от слънцето. И те като върховния съдия бяха обути в походни сандали с дебели подметки и здрави каишки, които имаха защитен кожен капак около глезена и петата. Само Небамум правеше изключение: той носеше чудновати ботуши до коленете. Уловил оглеждащия го поглед на Амеротке, слугата на Карнак рече:
— Пазят мускула — и се потупа по ботушите. — И дават опора на крака.
— Какво стана с раната ти? — попита го съдията, подавайки му меха с водата, докато останалите продължаваха да говорят за оазиса и за разбудилите се от него спомени.
— Допреди две години — почеса се по главата прислужникът — беше почти заздравяла, но тогава паднах лошо. Лекарят казва, че раната се задълбочава, като поразява мускула, костта и всичко останало. Започнах да щадя десния крак, но това не помогна с нищо. Е, какво да се прави… — вдигна меха с водата Небамум и изля част от съдържанието му в устата си, оставяйки малко да се стече и по лицето, — такава е съдбата на войника.
Карнак извади папирусен свитък и го разгъна.
— След голямата ни победа над хиксосите — извърна се той към Амеротке — превзехме лагера им и обрахме всичко, което имаха. Ех, какъв ден! — размътиха погледа му отколешни спомени. — Не като сега, а? Бяхме само от мускули и жили и гладни като вълци. Прибрахме своя дял от плячката и така се сдобихме с медальоните — млъкна той и устата му се разтегли в широка усмивка. Амеротке забеляза, че зъбите на Карнак са нарочно изострени. „Убиец — помисли си съдията, — човек, който е роден, за да унищожава: воин до мозъка на костите.“ После се загледа в тъмните му очи, издаващи жесток и неумолим човек. Амеротке хвърли поглед и на останалите, наредени в кръг. Всички си бяха лика-прилика, включително Небамум: в нито един от тях нямаше и намек за благост и мекота. Въпреки побелелите кичури и бръчките по лицата тези мъже все още се изживяваха като унищожители — не войници, изпълняващи дълга си, а воини, които се развихрят единствено в огъня на боя, сред плискащата се кръв и заграбената плячка. В дъното на сърцето си съдията стигна до заключението, че нито един от присъстващите тук не би се подвоумил и за миг да убие всеки, който би дръзнал да го заплаши. Той отмести поглед и се взря в пустинята. Сянката на палмовото дърво му се стори особено приятна: същинската част от днешната операция още не бе започнала. Но Карнак не последва примера му, а продължи да изучава картата. Спътниците му го следяха мълчаливо с поглед като вълци, които не изпускат от очите си водача на глутницата. След малко генералът вдигна глава:
— Амеротке, това е карта, начертана от писарите на стария фараон — посочи в западна посока и добави: — Бойното поле е на около половин ден марш натам. Довлякохме тук трупа на Мерецегер, хапнахме, пийнахме и се поосвежихме, но решихме, че останките на вещицата трябва да изгният в пустинята — Карнак се изправи и извика на конярите да донесат лъкове, стрели и къси копия от колесниците. Пантерите от Юга ги разпределиха помежду си.
— Сами ли тръгваме? — попита съдията.
Карнак не отклони мрачния си поглед от него:
— Разбира се, ваше благородие и върховен съдия. Гробът на Мерецегер се пази в тайна. Да не би да ви е страх, а? — ухили се той.
— Далеч ли е? — попита Амеротке.
— На около час път пеша — дойде отговорът на Карнак. — Ако искате, останете тук с другите момчета.
— Божествената — отвърна му Амеротке — ми нареди да ви придружа. Но не крия, че Червените земи са място, което силно ме плаши.
— Ето защо я погребахме точно тук — обходи Карнак с усмивка останалите си спътници. — Е, поне се намирате в подходяща компания. Само глупец би дръзнал да броди наоколо…
Карнак ги изведе от оазиса. Амеротке дръпна качулката на главата си, провери сигурността на меха с вода и последва останалите. Изкачиха се по нисък хълм и той почувства как изгарящата жега го остави почти без дъх, макар че бяха на десетина крачки от оазиса. Изведнъж групата им се оказа в същинската пустиня — пясъчни дюни, разчупени тук-там от някоя оголена скала като отражател на топлината и искрящия блясък на слънцето. Амеротке държеше главата си наведена. Хванал късото копие като бастун, той вървеше стъпка в стъпка след едва забележимо накуцващия Небамум. Сега Карнак и спътниците му образуваха нишка от бавно придвижващи се под палещия зной мъже. Единственият знак за живот бяха лешоядите, които се виеха високо над тях в търпеливо очакване. От време на време редицата спираше. Амеротке не бе забравил офицерския си опит. Изразходваше водата си пестеливо, овлажнявайки гърлото и устните си, след което правеше същото с мокри пръсти по челото и тила си. Жегата беше жестока. Съдията осъзна, че групата се ориентира единствено по пръснатите тук-там скални гроздове. Помоли се наум Карнак да не е изгубил заедно с годините и усета за правилната посока. После направи опит да се разсее с мисли за Норфрет и момчетата. Имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар — безкрайно пътуване под безмилостно слънце по нажежен пясък, изгарящ кожата на ходилата му. Лъкът и колчанът със стрелите, изглежда, ставаха все по-тежки. Сегиз-тогиз късото копие се изплъзваше от потната му длан. Почувства умора и леко гадене. Отпи следващата глътка вода.