Да се обичаме с отворени очи
- Автор: Букай Хорхе, Салинас Сильвия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Върбинка Василева Костадинова
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Да се обичаме с отворени очи». Краткое содержание книги:
Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им.
Очакват двойката да запълни празнотата в тях. Каква ужасна грешка!
Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.
А после? После може би ще потърся нов, и нов, и нов… Или ще реша да прекарам живота си, оплаквайки се от съдбата.
Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени.
Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро срещите.
Аз с теб.
Ти с мен.
Аз със себе си.
Ти със себе си.
Ние със света.
Затова, когато установим интимна връзка, искаме другият да потвърди нашата компенсаторна идентичност и в същото време се страхуваме, че околните могат да видят несъвършената ни същност, че ще разберат, че не сме такива, каквито се показваме, и следователно не заслужаваме любовта им.
Решението е да съберем смелост и да се отърсим от предполагаемата си идентичност, да станем част от света, без да изискваме от себе си да отговаряме на тази идентичност, като откриваме сами себе си във всеки миг и наблюдаваме собствените си действия.
Все повече се убеждавам, че идентичността е нещо, което си измисляме и което ни кара да страдаме, защото изисква от нас да се съобразяваме с нея.
Търсим интензивността на срещата, но когато тя се прояви, се плашим, губим почва под краката си. И все пак е много трудно да не се стремим към нея, тъй като усещаме, че няма нищо по-полезно от една истинска среща, без маски, без заблуда, тук и сега, без прекалени очаквания. Но също така чувстваме интуитивно, че рискът да пострадаме има много висока цена.
Мисля, че толкова силно се страхуваме да се отдадем и да се слеем с другия, че сме готови да го направим само частично, както правят пациентите ни. Това е опит да се защитим от двете големи чудовища: отхвърлянето и изоставянето.
Много е тежко, когато искаме да сме с някого, а него го няма. Може би усилието се изразява в това да престанем да се страхуваме от отдаването. Струва ми се, че пътят е дълъг и труден, но в крайна сметка това е пътят на живота.
Нямам отговори; изпълнена съм с въпроси. Мисля, че само можем да помогнем на пациентите да извървят този път отговорно и със съзнанието какъв е залогът за тях. Нашата задача е да ги научим да наблюдават задълбочено ситуацията, което не е просто въпрос на чувства, а на нещо много повече.
Струва ми се невероятен страхът пред отдаването.
Струва ми се невероятна реакцията ни, за да избегнем срещата.
Струва ми се невероятно как забъркваме конфликти и се дистанцираме.
Струва ми се невероятно как заблуждаваме себе си и другите.
Когато искаме да сме с някого и той е до нас, всичко е толкова красиво. Но когато това не става, болката ни се струва по-непоносима от всяко друго страдание. Ето защо понякога възпираме изкушението да бъдем спонтанни и търсим сигурността, затворени в нашата стара, уютна и подредена самоличност.
Не казвам, че това е лошо — все пак не можем да живеем като открита рана. Работата е там, че когато живеем в плен на една-единствена идентичност, рано или късно ни става скучно или тягостно.
Интензивността привлича и причинява болка: търсим я, но не можем да я търпим, казва приятелката ми Ренате.
Каква дилема.
Пак казвам: нямам отговори.
Единствено можем да поставим въпроса… А това води до още повече въпроси.
Може би трябва да приемем мисълта, че нито в книгата, нито извън нея можем да дадем отговори, а по-скоро въпроси, които да помагат на хората да осмислят живота си.