Бели нощи (Сантиментален роман)
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дамян Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бели нощи (Сантиментален роман)». Краткое содержание книги:
— Аня, моля те, повикай веднага свещеник, искам да се изповядам и да се причестя!
Макар че лекарят взе да уверява, че нямало особена опасност, за да успокои болния, аз изпълних желанието му. Живеехме близо до Владимирската църква и повиканият свещеник о. Мегорски след половин час бе вече у нас. Фьодор Михайлович посрещна отчето спокойно и добродушно, дълго се изповядва и се причести. Когато свещеникът си отиде и аз влязох с децата в кабинета, за да честитя на Фьодор Михайлович приемането на светите тайни, той ни благослови, помоли децата да живеят сговорно, да се обичат, да обичат и да закрилят и мене. След като отпрати децата, Фьодор Михайлович ми благодари за щастието, което съм му дала, и ме помоли да му простя, ако ме е огорчил с нещо. Аз стоях ни жива, ни умряла, без да мога да продумам нещо в отговор. Влезе докторът, накара болния да си легне на канапето, забрани му и най-малкото движение и разговор и тутакси помоли да изпратя за двама лекари — единия неговия познат А. А. Пфейфер и професор Д. И. Кошлаков, с когото мъжът ми понякога се бе съветвал. Разбрал от бележката на доктор фон Бретцел, че положението на болния е сериозно, Кошлаков веднага пристигна у нас. Този път не безпокоиха болния с преглед и Кошлаков реши, че понеже е изтекла сравнително малко кръв (за трите пъти — около две чаши), може да се образува „запушалка“ и ще тръгне към оздравяване. Доктор фон Бретцел прекара цялата нощ край леглото на Фьодор Михайлович, който, види се, спа спокойно. Аз също заспах едва на разсъмване.
Целият ден 27 януари мина спокойно: кръвотечението не се повтаряше, Фьодор Михайлович, както изглежда, се успокои, стана по-весел, заръча да извикам децата и дори шепнешком поприказва с тях. По пладне взе да се безпокои за „Дневника“, дойде метранпажът от печатницата на Суворин и донесе последната коректура. Оказали се бяха седем реда повече, които трябваше да се изхвърлят, за да се побере всичкия материал в две печатни коли. Фьодор Михайлович се разтревожи, но аз предложих да съкратим няколко реда от предните страници, с което мъжът ми се съгласи. Макар че забавих метранпажа половин час, след две корекции, които прочетох на Фьодор Михайлович, работата се уреди. След като разбра от метранпажа, че броят е бил изпратен на шпалти на Н. С. Абаза и е пуснат от него, Фьодор Михайлович значително се успокои.
През това време вестта за тежката му болест се бе пръснала из града и от два часа до късна вечер ехтяха звънците, които трябваше да привържем: идваха познати и непознати да питат за здравето му, носеха съчувствени писма, получаваха се телеграми. При болния бе забранено да пускаме когото и да било и аз само за две-три минути излизах при познатите, за да ги осведомя за състоянието на здравето му. Фьодор Михайлович бе извънредно доволен от общото внимание и съчувствие, шепнешком ме разпитваше и дори ми продиктува няколко думи в отговор на едно мило писмо. Дойде професор Кошлаков, намери, че положението значително се е подобрило и обнадежди болния, че след една седмица ще бъде в състояние да стане от леглото, а след две ще оздравее напълно. Поръча му да спи колкото може повече; затова всички вкъщи доста рано си легнаха да почиват. Тъй като миналата нощ бях прекарала в креслата и бях спала лошо, за тази нощ ми приготвиха постеля върху дюшек на пода до канапето, където лежеше Фьодор Михайлович, за да може по-лесно да ме вика. Изморена от безсънната нощ и неспокойния ден, аз бързо заспах, през нощта няколко пъти се привдигах и в светлината на нощната лампичка виждах, че скъпият ми болен спи спокойно. Събудих се към седем сутринта и видях, че мъжът ми гледа към мене.
— Е, как си мили мой? — попитах, свела се над него.
— Знаеш ли, Аня — издума Фьодор Михайлович почти шепнешком, — вече близо три часа не спя и все мисля, и едва сега ясно съзнах, че днес ще умра.
— Миличък, защо мислиш тъй? — казах страшно разтревожена. — Ами че сега ти е по-добре, вече не тече кръв, явно се е образувала „запушалка“, както разправяше Кошлаков. За бога, не се измъчвай с опасения, ти ще живееш още, уверявам те!
— Не — зная, днес трябва да умра. Запали свещ, Аня, и ми дай евангелието!
… Не можах да сдържа сълзите си. Фьодор Михайлович взе да ме утешава. Говореше ми мили, ласкави думи, благодареше ми за щастливия живот, който бе прекарал с мене. Повери ми децата, заяви, че вярва в мене и се надява, че винаги ще ги обичам и закрилям. Сетне ми каза думи, които рядко някой съпруг би могъл да каже на жена си след четиринадесет години брачен живот:
— Помни, Аня, аз всякога съм те обичал горещо и не съм ти изневерявал никога дори мислено!