Безпощадно

— Не те ли е страх, че ще те хванат?

— Всичко е под контрол, Хана. Гарантирам ти. — Спенсър завъртя очи.

Хана се канеше да каже още нещо, но изведнъж изпита острото усещане, че някой я наблюдава. Келси стоеше на няколко крачки встрани и не сваляше очи от нея.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти — рече смутено Хана и й махна с ръка.

Келси не отвърна на поздрава й. Тя я гледаше втренчено, сякаш погледът й можеше да прониква през тялото.

Хана бавно се отдалечи, разстроена от срещата. Веднага след това Келси изтича до Спенсър и започна да й шепне нещо. Спенсър хвърли поглед към Хана и се засмя. Дори смехът й беше различен от обичайното, в него се усещаше нещо остро и грозно, и злобно.

Може би точно затова един месец по-късно Хана не почувства големи угризения заради натопяването на Келси. Сигурно тя беше причината Спенсър да се обърне към наркотиците и Хана просто спасяваше следващото момиче, което щеше да се хване на въдицата й. Точно по същия начин беше разсъждавала и в Ямайка, когато бяха решили, че са убили Али: ако не го бяха направили, Али отново щеше да започне да убива.

Но Табита не беше Али. А сега някой може би знаеше какво беше причинила на Келси.

Някой се надвеси над нея и Хана вдигна глава. Там стоеше Лиъм, още по-готин, отколкото на флашмоба. Беше облечен с раирана риза и дънки, които идеално му подхождаха. Вълнистата му коса беше пригладена назад и разкриваше изумителните му скули. Достатъчно й беше да го погледне, за да усети как я обливат вълни от удоволствие.

— Здравей — каза той и се усмихна широко и въодушевено. — Изглеждаш невероятно.

— Благодаря — отвърна Хана свенливо. — Ти също.

Тя се плъзна настрани, за да може Лиъм да седне до нея. Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си за прегръдка, която бързо премина в целувка. Музиката в заведението леко се усили. Няколко от момчетата в ъгъла се изсмяха силно и пресушиха чашите си.

Най-накрая Лиъм се отдръпна от Хана и се засмя смутено, прокарвайки пръсти през косата си.

— Държа да ти кажа, че не съм от момчетата, които придърпват момичета в задните улички, за да се натискат с тях.

— Ужасно се радвам, че го каза. — Хана въздъхна. — Аз също не съм такова момиче.

— Просто когато те видях и след като поговорихме… — Лиъм я хвана за ръцете. — Не знам. Случи се нещо вълшебно.

Ако някое друго момче го беше казало, Хана щеше да завърти очи и да си помисли, че й е писнало от евтини реплики. Но Лиъм изглеждаше ужасно откровен и уязвим.

— Дори не знам защо отидох вчера на площада — продължи Лиъм, без да сваля поглед от Хана, дори когато три много красиви, много слаби студентки с разголени рокли влязоха през въртящата се врата и се запътиха към бара. — Просто трябваше да се измъкна от общежитието. От дни стоях затворен в стаята си и се опитвах да забравя бившата си приятелка.